Начало » Новини » Банките си имат държава – всички срещу БНБ и банките (4 от 5)

Банките си имат държава – всички срещу БНБ и банките (4 от 5)

Банките си имат държава – всички срещу БНБ и банките (4 от 5)

В настоящия материал ще обобщим настроенията в публичното пространство относно действието и последиците от чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК (Граждански процесуален кодекс), позволяващ на търговските банки да реализират свои претенции спрямо кредитополучателите по реда на т.нар. „незабавно заповедно производство“ – на база едностранно издаваните от банките документи, подобно на държавата и общините. След като проследихме в предходните материали по темата хронологията на събитията, довели до налагането на това законодателство, дадохме поименен списък на българските политици, гласували „за“ и проследихме как правозащитните институции предават собствения си народ, потърсихме становища от основните политически сили в страната – в това число парламентарно представените сили в настоящото Народно събрание (НС). Обърнахме се за становище към Министерския съвет (МС) и отделни министерства, към Българската народна банка (БНБ) и към редица неправителсветни организации, сред които Асоциацията на банките в България (АББ) – общо 18 /осемнадесет/ заинтересувани (обвързани) с темата институции и организации. Изчакахме максимално дълго време, за да дадем възможност в условията на прозрачност, откритост и диалог, запитаните институции да дадат своите отговори. Становища обаче изпратиха едва 5 /пет/ от запитаните: БНБ; Министерство на труда и социалната политика (МТСП); Движение България на гражданите (ДБГ); Института на дипломираните финансови консултанти (ИДФК) и Центъра за човешки права (ЦЧП) съвместно с Гражданско движение „Д.Н.Е.С.“

Единствената институция, която даде задълбочено, аргументирано и цялостно становище по темата, е БНБ. От становището става ясно, че позицията на БНБ не се е променила от 2012 г., когато Омбудсманът сезира Конституционния съд (КС) с искане чл. 417, т. 2 от ГПК да бъде обявена за противоконституционна. Обобщено БНБ счита, че атакуваният текст от ГПК не е противоконституционен и е в пълно съответствие със специфичния статут на банковите институции; че атакуваният текст не ощетява гражданите и дори напротив – предразполага към банкова стабилност и се превръща в гаранция за сигурността на вложителите. В изложението четем, че „БНБ още на 24.07.2012 г. е обявила своето становище (…) в КС на Република България по Конституционно дело №4/2012 г. Становището на БНБ, както и изложените в него аргументи, не са се променили. Те са публично оповестени и могат да бъдат намерени както на интернет страницата на БНБ, така и на интернет страницата на КС.“

Напълно неотносимо е становището на МТСП, в което г-н Емил Мирославов, директор на дирекция „Трудово право, обществено осигуряване и условия на труд“ ни препраща към чл. 128, ал. 3 от Кодекса на труда (КТ) и ведомостите за заплати, „с които се установяват вземанията на работника или служителя за неизплатени заплати, независимо от тяхната цена“. Явно без да е проследил естеството на запитването (или внимателно заобикалящ това неудобно за него естество), г-н Мирославов предявява претенция нормата на чл. 417 от ГПК да се приложи по отношение на трудовите възнаграждения – без значение, че ние съвсем конкретно питаме за действието и последиците от чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК, позволяващ на търговските банки да реализират свои претенции спрямо кредитополучателите по реда на т.нар.незабавно заповедно производство“, а не за възможности този ред да бъде прилаган в допълнителни хипотези като предложената в цитираното становище. Напомняме, че „в рамките на своята компетентност“ (както се изразява г-н Мирославов), МТСП би трябвало да хвърли светлина над социалните последици за трудещите се – като например това, че близо 18’000 семейства се очаква тази зима да останат без домове поради необслужвани банкови кредити. По този и подобни въпроси обаче – нито дума от МТСП – сякаш живеем и работим в напълно различни реалности!

Останалите становища по темата, които получихме (ИДФК, ДБГ и ЦЧП с Д.Н.Е.С.) се обединяват около тезата, че атакуваната норма трябва да отпадне, тъй като отнема равнопоставеността между банките и потребителите на кредити в съдебния процес. Мотивите се съсредоточават върху фактическото въздействие на нормата спрямо отношенията между банка и клиент, и върху съдебната практика, недвусмислено доказваща как банките се възползват от законовото си надмощие и се обогатяват неправомерно, като ощетяват своите клиенти чрез едностранна и противозакнонна промяна на условия по вече сключени договори. Експерти цитират суми от порядъка на поне 400 мил. лв. на годишна база, които банковият сектор отнема безпрепядствено от свои клиенти въз основа на своята законова привилегия.

ИДФК застъпва позицията, че „думите „… и банките“ следва да отпаднат от чл. 417, т. 2 на ГПК, поне по следните съображения:
1.1 Не отговоря на действителността аргументът, че текстът на чл. 417, т. 2 от ГПК в частта му за банките „осигурява своевременното и ефективно събиране на вземания, подлежащи на изпълнение, които са лесно установими от фактическа и правна страна“. Първо, съдебната практика у нас многократно демонстрира, че по счетоводните книги на банките се водят неправомерно осчетоводени задължения на отделни кредитополучатели, възникнали въз основа на неправомерни и затова нищожни клаузи от договори за кредит. Съдилищата намират, че тези задължения са без правно основание и постановяват връщане на суми на длъжниците. Второ, в отговори на жалби на клиенти до БНБ, самите банки-кредитори признават допуснати грешки в събраните суми от клиенти и доброволно възстановяват суми. Такива случаи са регистрирани в БНБ в жалби срещу „Първа инвестиционна банка“ АД и „Уникредит Булбанк“ АД. Поради изложеното, прилагането на „бърза процедура“ по чл. 417, т. 2 за събиране на вземания от страна на банките по същество лишава длъжниците от справедлив съдебен процес и нарушава гражданските им права.
1.2 (…) Текстът на ГПК противоречи и на Европейското право, разяснено по-специално в следното решение на СЕС по дело №C-415/11 от 14.03.2013 г.: „1) Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава-членка като разглежданата в главното производство, която не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се прави възражение за неравноправност на договорна клауза, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, като същевременно не позволява на съда в исковото производство, който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови привременни мерки и по-специално – спиране на посоченото изпълнително производство, когато постановяването на тези мерки е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на крайното му решение.“
По изложените съображения, намираме, че думите „и банките“ в чл. 417, т. 2 от ГПК следва да отпаднат.“

От ДБГ заявяват, че припознават цитираната позиция и я подкрепят.

Във връзка с горното юристите от www.Advocati.org допълват, че споменатото по-горе решение на СЕС по дело C-415/11 от 14.03.2013 г. – макар да тълкува по много ясен начин относимата европейскоправна уредба (Директива 93/13/ЕИО) – не може да се приложи директно като прецедент в българските съдилища. Въпреки това обаче българските граждани, срещу които е приложено незабавно заповедно производство по ГПК от страна на банките, могат да се възползват от цитираното тълкувание, като поискат българският съд да отправи преюдициално запитване към Съда на Европейския съюз (СЕС) за това дали българското законодателство (чл. 417 и сл. от ГПК) – приложено към конкретния спор – не нарушава Директива 93/13/ЕИО, като лишава длъжника от възможността в рамките на същото производство да направи възражение за неравноправност на клаузи от банковия договор (масово нарушение от страна на търговските банки в България – бел. www.Targ.bg), или го лишава от възможността принудителното изпълнение да бъде спряно до окончателното преценяване на евентуалната неравноправност на клаузи от банковия договор (възможност, която действащият понастоящем ГПК прегражда с изискването да бъде предоставено надлежно обезпечение или „убедителни писмени доказателства“). Задължен да отправи преюдициално запитване, българският съд ще бъде принуден да се съобрази с даденото от СЕС тълкувание на Директива 93/13/ЕИО и да приложи европейското законодателство по конкретния съдебен спор.

ЦЧП съвместно с гражданско движение „Д.Н.Е.С.“ застъпва сходно становище: „В българското законодателство се съдържат законови разпоредби, които противоречат на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори; на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и на принципа за ефективност, като правят на практика невъзможно или изключително трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите съгласно правото на Европейския съюз. Горепосочените нарушения се състоят в следното: съгласно чл. 417 и сл. от българския ГПК, титулярите на определени правни актове, изброени в тази разпоредба, имат правото да бъдат снабдени от българските съдилища със Заповед за незабавно изпълнение. Т. 2 от чл. 417 от ГПК постановява, че банките, наравно с българската държава и българските общини, могат да се снабдят със Заповед за незабавно изпълнение. Единствената предпоставка, за да бъде издадено на банка такава заповед, е изискването тя да представи на българските съдилища извлечение от счетоводните си книги досежно дълга.“

В последно време в публичното пространство започна да излиза внушително количество информация за злоупотреби от страна на банковия сектор, което принуди управляващата групировка в НС да започне да се изказва по темата. Стартира усилено говорене за необходимостта от нормативна промяна, която да защити и подпомогне изпадналите в невъзможност да изплащат кредитите си граждани. В тази връзка Георги Тодоров, член на Националния съвет на БСП и председател на Съвета по парична система и финанси изрази следното пред в. „24 часа“ от 07.10.2013 г., в статията „Може ли рискът на кредита да бъде разпределен справедливо“: „След като банките „майки“ могат да работят в европейски условия, защо местните да не могат? Отговорът може да се окаже много прост. Като повишават едностранно лихвите по кредитите, банките покриват загубите от лошите кредити за сметка на изрядните длъжници.“ Въпреки, че чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК не се посочва изрично като основна причина за спокойствието и увереността на банковата индустрия за изнудване на кредитополичателите и за осигуряване по този начин на недължими парични потоци за покриване на загубите от кризата, има огромен политически напредък в посока решаване на проблема.

Мая Манолова, народен представител от БСП, която оказва значително влияние в управляващото мнозинство, също смята, че е необходима промяна. Ето какво заяви Мая Манолова в телефонно интервю от преди месец: „Необходимо е антимонополно законодателство. Ние [от Коалиция за България] правим опит гражданите да бъдат освободени от примката на монополите. Банките попадат в групата. В тази връзка предстоят промени в Закона за банките (ЗБ), Закона за потребителския кредит (ЗПК) и други… Не изключвам [законодателна] корекция и в ГПК – защото всяка правна норма действа в конкретна ситуация. В началото на предишното управление [през 2006 г.] ситуацията беше различна – трябваше да има облекчен режим за гарантиране стабилността на банковата система. Но сега – предвид че хората с потребителски и ипотечни кредити изнемогват и са изправени пред хипотезата да бъдат превърнати във вечни длъжници, като изгубят всичко, което имат – трябва [чл. 417, т. 2, хипотеза 3] да се преосмисли. В това число включвам равнопоставеността при сключване на договор за кредит, защита на потребителите, невъзможност за едностранно увеличаване на лихвените проценти – защото банките реализират печалба за сметка на търговския риск и не може този риск да е за сметка на потребителите. (…) Хора фалират, губят си жилището и перспективите за себе си и за живота си – необходима е промяна. Имам амбиция да се случи широка дискусия в гражданското общество. Не бива рискът да е за сметка на потребителите на кредитни услуги. [Този въпрос] трябва да се обсъди в Комисията за бюджет и финанси, с промени в ЗБ… На старта на новия политически сезон гражданите заявиха, че това е една от водещите теми. [Трябва] да организираме публичен дебат с представители на граждански организации. [Гражданите] ще имат възможност да се включат [в обсъждането]. Относно формата на дискусията очаквам съгласие от Комисията по бюджет и финанси, и очаквам формат, подобен на този за изборното законодателство.“

Важно е да се отбележи, че самата Мая Манолова мотивира през 2007 г. пред народните представители от 40-то Нардоно събрание „ползите“ от Заповедното производство. Тогава проектът за нов ГПК беше гласуван единодушно (от всичките политически сили). Очевидно днес има 180-градусов „катарзис“ по отношение въздействито на приетата тогава норма. От управляващото мнозинство, вероятно ориентирани накъде „духа вятърът“, започват все по-бързо да лансират искания за „изваждане на банките от чл. 417 от ГПК, който им даваше равни на държавата и общините [права] при изваждането на изпълнителен лист и да прибегнат към осребряване на имуществото на длъжник само на база на счетоводните си книги.“ (online-изданието на capital.bg в статията „Властта започва труден танц с банките“ от 04.10.2013 г.) В цитирания материал е посочен пакет от мерки, които управляващите смятат да реализират. Впечатление прави обстоятелството, че се провеждат обсъждания, но до момента те са в тесния кръг на самите управляващи, банковото лоби и БНБ. Пораждат се опасения, че целта е да се потуши ескалиралото напрежение в публичното пространство и в крайна сметка да не се стигне до реална и решаваща законодатлена промяна. Липсата на истински действащи неправителствени организации и публичност на обсъжданията, както и факта, че чл. 417, т. 2, хипотеза 3 е гласувана единодушно през 2007 г. от всички параламентарно представени сили, които и днес продължават да управляват страната (БСП, ДПС, АТАКА) няма как да не породят съмнения относно чистотата на изложените намерения.

Следващо събитие, което има отношение по темата, е пакетът от мерки на Реформаторския блок, оповестен публино тази седмицата и имащ за цел да легитимира „обединеното дясно“ като проводник на решения за банките и кредитополучателите. От реформаторския блок „припознават“ експертизата на неправителствения сектор в отделна глава в цитирания пакет от мерки „В защита на кредитополучателите“, където предлагат „пакет от законодателни промени, за да бъде възстановена равнопоставеността на кредитополучателите с банките“. Този пакет от законодателни промени до голяма степен възпроизвежда разработените от юристи, икономисти и банкови експерти концепции за подобряване на законодателството, които под една или друга форма бяха разпространявани и допълвани интензивно в internet-пространството от последните месеци. Сред тях застава искането „да бъде въведен пазарен референтен лихвен процент“ (което прави невъзможно банките да променят по собствено усмотрение лихватаq след като кредитът вече е отпуснат); банките „да доказват вземанията си в съда по общия ред – като всеки търговец“ (което ще се реализира чрез отпадане на думите „и банките“ в Чл. 417, т. 2 от ГПК); „да бъде забранена таксата „предсрочно погасяване“ след първите 12 вноски“ (която нарушава всякаква равноправност и гарантира неоснователни печалби за банката); „да бъде приет Закон за финансов омбудсман“ (който ще действа като арбитър за ефективно, бързо и безплатно за клиентите извънсъдебно решаване на спорове за кредити); „да бъде приет Закон за несъстоятелността на физическите лица“ (което ще позволи отграничаване на тези, които не могат да обслужват задълженията си, от онези, които не желаят да го направят и ще премахне фигурата на „вечния длъжник“); „да бъде учреден ефективен регулаторен орган извън БНБ, за регулиране на търговските практики на банките и другите финансови институции“ (което според Реформаторския блок ще позволи да бъдат пресечени и санкционирани подвеждащите и измамни практики на финансовите институции); изнесеният на публична продан длъжник да може „да обжалва цената на продавания си от банка имот чрез промяна в чл. 435, ал. 2 от ГПК“ (което сега е невъзможно и позволява на кръгове от фирми около банките да изкупуват активи на длъжниците при абсурдни цени). „Само в пакет тези седем законодателни мерки могат да поставят на равноправна, пазарна основа взаимоотношенията на банките с техните клиенти – предупреждават от Реформаторския блок. Приемането само на част от тези мерки може да послужи единствено за заблуда на обществеността. Приемането на пакета ще даде възможност кредитополучателите да преценяват дали могат да си позволят кредита или не преди да го изтеглят и ще стимулират конкуренцията и отговорното кредитиране от страна на банките.“ Пакетът от мерки припознат от Реформаторския блок може да бъде подкрепен в online-петицията.

В обобщение може да се каже, че повечето заинтересувани институции и обществени организации не посмяха да изразят открито становището си във връзка с повдигнатите от нас въпроси – може би предвид създалата се напоследък ситуация на повишена нетърпимост към узаконените банкови безобразия и неглежирането на изострящите се социални проблеми от страна на банковите лобита в Народното събрание и други институции на властта. Независимо от откровеното нежелание да бъде чут гласът на изнемогващите длъжници обаче, все по-ясно се очертава един обръч от нежелаещи (и не можещи) да подкрепят явно създаденото през 2007 г. банково статукво политически и институционални фигури. В центъра на този кръг все по-ясно се очертават самите търговски банки и тяхната „майка-закрилница“ БНБ, които кухо и все по-неубедително повтарят своите мантри за банкова стабилност, доверие в кредитните институции и невъзмутима оправданост на действията, насочени към изстръгване на доходи и имущество от българския народ и от опитите му да прави бизнес – за да бъдат покривани загубите (пропуснатите ползи) от световната финансова криза, която спука икономическия балон и разсипа банковите очаквания за извънредни, почти неограничени печалби.

След като разгледахме в този и в предходните материали по темата толкова подробно механизма на съ-участие от страна на отделни правозащитни институции и на политическата прослойка в цялост за узаконяването на банковите привилегии в ущърб на българския народ, в следващите материали също толкова подробно ще се опитаме да изясним конкретните, реални последици за българите, за бизнеса и за икономиката от това, което ни причини властта през 2007 г. и което отчаяно продължава да брани до днес. Ще разкрием конкретни схеми и ще говорим в цифри.

Автор: targ.bg и advocati.org

Източник: targ.bg и advocati.org


Още новини

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *