Начало » Дейности » Допълнение към петицията за противоречиви законови разпоредби

Допълнение към петицията за противоречиви законови разпоредби

Допълнение към петицията за противоречиви законови разпоредби

Жалба – допълнение към петиция 0063/17г. за противоречиви законови разпоредби

До Европейската Комисия

JUST-E2@ec.europa.euJUST-C1-POLICY@ec.europa.eu

SG-E1-CVM@ec.europa.eu    – Служба по Механизма за сътрудничество и проверка

sg-courrier-de-la-commission@ec.europa.eu    – Служба за подкрепа на структурните реформи към ЕК

vera-jourova-contact@ec.europa.eu   –  европейски комисар за правосъдието, потребителите и равенството между половете

Копие до:

peti-secretariat@europarl.europa.eu   – Секретариат на Комисията по петиции във връзка с Петиция 0063/17 и 0514/18

Комисия LIBE – libe-secretariat@ep.europa.eu

 

ЖАЛБА

от

Гражданско движение „Покана за доброволно изпълнение“,

с адрес за кореспонденция: гр. София, ул. „Пиротска“ № 5, ет. 3, оф. 7,

тел. за връзка: 0888811264, e-mail: gdpokanadi@gmail.com

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ,

 От името на гражданско движение „Покана за доброволно изпълнение” и от името на гражданите, подкрепили Петиция №0063/17 срещу произвола на частните съдебни изпълнители, срещу произвола на банките и на другите облагодетелствани лица по чл. 417 от българския Гражданско процесуален кодекс, информираме Европейската Комисия за извършваните нарушения на някои основни човешки права, които са обект на защита от правото на Европейския съюз.

      На първо място, бихме искали да привлечем Вашето внимание към обстоятелството, че в българското законодателство се съдържат законови разпоредби, които противоречат на  Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и на принципа на ефективност, като правят на практика невъзможно или изключително трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите съгласно правото на Европейския съюз.

Горепосочените нарушения се състоят в следното:

Съгласно чл. 417 и сл. от българския Граждански процесуален кодекс, титулярите на определени правни актове, изброени в тази разпоредба, имат правото да бъдат снабдени от българските съдилища със заповед за незабавно изпълнение. Точка 2 от чл. 417 от ГПК постановява, че банките, наравно с българската държава и българските общини, могат да се снабдят със заповед за незабавно изпълнение. Единствената предпоставка, за да  бъде издадено на банка такава заповед е изискването тя да представи на българските съдилища извлечение от счетоводните си книги досежно дълга. Съгласно точка 3 на чл. 417 от ГПК, титулярът на нотариален акт, спогодба или друг нотариално заверен договор, удостоверяващ подписите на страните по него, могат да се снабдят със заповед за незабавно изпълнение. Чл. 417 от Гражданско-процесуалния кодекс предвижда, че други правни актове също могат да бъдат основание за постановяване на заповед за незабавно изпълнение, и че в други законови актове също могат да бъдат сочени правоимащи лица, които могат да се снабдят със заповед за незабавно изпълнение.

От друга страна в производството по издаване на заповед за изпълнение често не бива издаден предходен валиден съдебен акт – разпореждане. Съобразно чл. 406, ал. 1 ГПК, в заповедното производство съдът е задължен да извърши проверка, за да прецени дали следва да издаде изпълнителен лист. Съдът проверява дали актът е редовен от външна страна, т.е. дали съдържа всички нормативно предвидени реквизити, а също така и дали вземането, обективирано в изпълнителното основание, подлежи на изпълнение. Преценката си дали са налице тези изисквания, или не, съдът е задължен да изложи в отделен писмен съдебен акт – Разпореждане. Издаването на същото е правно основание за издаването на заповедта за изпълнение и същото е неразривно свързано с нея, като по правната си същност то е изпълнително основание. Неиздаването на отделния писмен съдебен акт – Разпореждане, изцяло опорочава цялото заповедно производство и конкретно издадената заповед за изпълнение, както и последващото образувано изпълнително производство.

Разпореждането като отделен писмен акт на съда следва да е надлежно мотивирано, като  в него съдът изложи мотивите си по фактологията и по правото и да изложи логиката на разсъжденията си защо приема заявлението за основателно и представените с него писмени доказателства за редовни и законосъобразно съставени и издава заповед за изпълнение. Това разпореждане следва да бъде надлежно мотивирано и тъй като същото е основния акт на съда, въз основа на който се определя изхода на производството: дали ще се издаде, или ще се откаже исканата заповед, то неговото съдържание следва да е като на съдебно определение и решение. То следва да съдържа всички задължителни реквизити, каквито следва да съдържат съдебните определения и решения (чл. 254 от ГПК).

Следователно при неиздаването на тези съдебни разпореждания е налице нищожност на всички последващи актове на съда и ЧСИ като издадени без валидно правно и процесуално основание.

Като доказателство Ви цитираме констатации на прокурор Ивайло Занев от Специализирано звено „Антикорупция“ към Софийска градска прокуратура по извършена проверка по делата на председателя на гражданското ни движение, а именно – Ивайло Илиев, който многократно се е опитал да сезира българските правораздавателни и правоприлагащи органи за премахване на нарушенията и уеднаквяване на практиката в частта за издаване/неиздаване на разпорежданията, но не е получил съдействие и резултат, а напротив. Още повече, че прокурор Ивайло Занев отправя писма до Инспектората към Висшия съдебен съвет и Камарата на частните съдебни изпълнители. Молбата на прокурора в сигнала му до главния съдебен инспектор е да се извърши проверка на всички приключени заповедни производства в страната, което доказва масовост, а бездействието – пълно незачитане на проблема, тъй като две години и половина, откакто са сезирани, посочените институции не са предприели никакви действия.

Констатациите на прокурора са следните:

„1.Установи се, че, с изключение на ч. гр. дело № 36497 / 2012г. по описа на СРС, по нито едно от останалите единадесет на брой заповедни производства, проведени по реда на чл. 417 и сл. от ГПК, всички по описа на СРС, не е бил издаван формален писмен съдебен акт – разпореждане, с ко/й/ето да се уважава заявлението за издаване на заповед за изпълнение, да се допуска незабавно изпълнение и да се постановява издаването на изпълнителен лист. Вместо да издадат такъв разпоредителен акт, въз основа на който се издава и самата заповед за изпълнение, съдиите по тези заповедни производства са се задоволили единствено да издадат заповеди за изпълнение, в които, и в нарушение на образеца, заложен Наредба № 6 / 20.02.2008г. – за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (издадена на основание чл. 425, ал.1 от ГПК от министъра на правосъдието, обн. ДВ, бр. 22 / 28.02.2008г., в сила от 01.03.2008г.) е било инкорпорирано част от съдържанието, което принадлежи към неиздадения предикатен съдебен акт – разпореждането.“

В огромната си част делата са изначално опорочени от районните съдии, които умишлено не издават съдебни актове (разпореждания), които трябва да са следните:

– Разпореждане за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение;

– Разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение;

– Разпореждане за издаване на изпълнителен лист;

– Разпореждане за оправомощаване на ЧСИ да бъде връчител на съдебните актове по делото по чл. 42, ал. 2 ГПК.

Не издават и не връчват документи на длъжниците и не удостоверяват това с необходимите разписки. Вместо това те позволяват на взискателите да получат изпълнителните листове по делото. Частните съдебни изпълнители не връчват на длъжниците пълните комплекти документи – неиздадени разпореждания, документите в копие, въз основа на които са издадени заповедта и изпълнителният лист, поради което последните не могат да се защитят адекватно в последващия процес и са нарушени техните граждански права, както като граждани на Република България, така, и най-вече като граждани на ЕС. Нарушено е основното право на справедлив съдебен процес по чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС.

Основно грубо нарушение на съда е да не оправомощава ЧСИ с акт – разпореждане за връчване на книжата по заповедното производство по реда на чл. 42, ал. 2 от ГПК, а направо предава изпълнителния лист на заявителя, което нарушава принципа на случайно разпределение на делата при частните и държавните съдебни изпълнители. Не се удостоверява връчването на заповедта за изпълнение и разпореждането, въз основа на което е издадена и по този начин делата не се приключват бързо и в срок и се съхраняват в така наречената „тъмна стая“ на СРС.

В подкрепа на позицията ни Ви прилагаме и единични случаи, в които са налице издадени разпореждания от различни районни съдилища в страната, някои от които въпреки че са издадени, са нищожни съдебни актове, които макар и такива, съществуват в правния мир и пораждат пагубни последици, засягащи и съсипващи живота, бизнеса и изобщо съществуването на милиони българи, граждани на Европейския съюз. Поради всичко по-горе изброено правото на Европейския съюз бива нарушено всекидневно в България.

С всичко гореспоменато е нарушен основен принцип на ПЕС, залегнал в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съгласно чл. 47 от тази Харта, параграфи 1 и 2, „Всеки , чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от  независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван”. Уредените в чл. 47 от Хартата права, съответстват на правата на „справедлив процес” и на „ефективни средства за защита”, утвърдени като основни права на човека в чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. Правото на справедлив процес, прогласено в чл. 6 от ЕКПЧ създава процесуални гаранции за разглеждане на правните спорове при спазване на върховенството на закона и осигуряване на достъп до правосъдие. Правото на достъп до съд включва възможността всяко физическо или юридическо лице да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства.

В този ред на мисли, издавайки заповед за незабавно изпълнение по този ред, съдът  в България лишава длъжника от възможността да ползва ефективни средства за защита предвид ограничените възможности и липсата на достатъчно информация относно действията и мотивите на съда /поради липсата на редовно издадени и връчени актове/, както   и с оглед на обстоятелството, че обжалването на издадената заповед се извършва само на формални основания, без провеждане на исково, състезателно производство.

            Ние считаме, че горепосочените разпоредби на българското законодателство противоречат на законодателството на Европейския съюз и в частност на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Считаме, че това законодателство прави невъзможно или изключително затруднява приложението на правото на ЕС, тъй като принудителното изпълнение, инициирано по силата на заповед за незабавно изпълнение се извършва преди постановяването на решение от съда, разглеждащ исковото дело, който може да прогласи за неравноправни договорните клаузи, на които се основава принудителното изпълнение.

            Съгласно чл. 420, ал. 1 от българския Граждански процесуален кодекс, възражението, подадено от потребител или друг длъжник пред съда, постановил издаването на заповед за незабавно изпълнение, няма за последица спирането на принудителното изпълнение, а единствено създава задължение кредиторът да образува исково производство, за да докаже дали искът му е основателен.

            По силата на чл. 420, ал. 1 от Гражданско-процесуалния кодекс, депозирането на възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение не води до спиране на принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, т. 1-8 от Гражданско-процесуалния кодекс, освен ако длъжникът не представи надлежно обезпечение, което следва да бъде в размер на изискуемото вземане. Представянето на обезпечение в такъв размер е често невъзможно в случаите на договорите за ипотечни кредити.

            Също така, бихме искали да Ви посочим, че съгласно чл. 420, ал. 2 от Гражданско-процесуалния кодекс, длъжникът може да поиска спиране на изпълнителното производство в случаите, когато искането му е подкрепено с убедителни писмени доказателства.  По този начин законът дава на българските съдилища широка свобода на преценка дали да спрат изпълнението, като те обикновено не постановяват спиране на това основание. Българският Гражданско-процесуален кодекс не предоставя право да бъде поискано от съда, разглеждащ исковото производство, да постанови спиране на принудителното изпълнение.

            Следователно, следва да се заключи, че посочените процесуални правила накърняват защитата, предоставена от Директивата, тъй като те създават невъзможност да бъдат постановени привременни мерки за спиране или прекратяване на изпълнителното производство, когато такива мерки са необходими, за да се обезпечи ефективността на крайното решение на съдилищата, разглеждащи исковото производство, и пред които потребителят е навел твърдение, че са неравноправни договорните клаузи, въз основа на които се извършва принудителното изпълнение (в противоречие на задължителното тълкуване, дадено в дело C-432/05 и дело C-415/11).

            Също така, противно на установената съдебна практика на Съда на Европейския съюз /дело C-618/10 Banco Espanol de Credito и дело C-415/11/, българското законодателство не предвижда възможност съдът, пред когото е депозирана молба за издаване на заповед за незабавно изпълнение, in limine litis или на всеки друг етап от процедурата, дори и да разполага с всички правни и фактически основания, необходими в това отношение, да извърши служебна проверка дали е неравноправна една клауза относно лихва върху забавено плащане и размера на тази лихва за забава, инкорпорирана в договор, сключен между банка или друг продавач или доставчик и потребител, включително в случаите, когато потребителят не е депозирал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение.

            Освен това, съгласно българските процесуални правила, чл. 483 и сл. от българския Граждански процесуален кодекс, окончателното възлагане на трето лице на недвижим имот, извършено от съдебен изпълнител, е неотменимо, дори когато неравноправността на клаузата, оспорена от потребителя пред съда в исковото производство, води до постановяване на решение, че не е налице задължение или дългът е в по-малък размер от предендирания от кредитора. В този смисъл за продавача или доставчика би било достатъчно, ако са изпълнени условията за това, да подаде молба за образуване на производство по принудително изпълнение върху недвижим имот, за да лиши потребителя от предимствата на защитата, която Директивата цели да установи, което е и в разрез със съдебната практика на Съда, съгласно която специфичните характеристики на съдебното производство между продавача или доставчика и потребителя, което протича съгласно националното ни право, не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която се ползва потребителят по силата на разпоредбите на тази директива (вж. в този смисъл Решение по дело Banco Español de Crédito).

            Моля да се вземе предвид и това, че винаги, когато се пристъпва към принудително изпълнение върху движима вещ или недвижим имот преди постановяване на решението на съда в исковото производство, с което договорната клауза, въз основа на която е образувано принудителното изпълнение, се обявява за неравноправна, а изпълнителното производство – за нищожно, с това решение на потребителя би се предоставила само последваща защита под формата на иск за обезщетение за вреди, която е непълна и недостатъчна и не представлява подходящо и ефективно средство за преустановяване на прилагането на посочената клауза, а това е в противоречие с разпоредбата на член 7, параграф 1 от Директива 93/13.

            Имайте предвид, че съгласно българското законодателство много малко действия и бездействия на частните или държавни съдебни изпълнители могат да бъдат оспорвани пред съда, което води до множество нарушения на правата на длъжника и дори до злоупотреби от страна на съдебните изпълнители. Съгласно чл. 435, ал. 1 от Гражданско-процесуалния кодекс, длъжникът в изпълнителното производство може да обжалва пред съда наложената му глоба, публичната продан на несеквестируемо имущество, продажбата на движимо или недвижимо имуществото, когато не е бил уведомен за изпълнението и постановлението за направените разноски. Така, съгласно българското право, длъжникът не може да оспорва по съдебен ред действията или бездействията на съдебен изпълнител, нарушаващи неговите права и в частност не може да оспорва оценката, изготвена от съдебния изпълнител, на прехвърляното на публична продан имущество. Вследствие на това, много потребители и най-вече тези, които са сключили с банка договор за ипотечен кредит, губят тяхното имущество, включително и семейното си жилище и то на много ниска цена. Тъй като българската държава не е приела правна регламентация досежно несъстоятелността на физическите лица, длъжниците и след продажбата на тяхното имущество, остават задължени на банките и на другите продавачи и доставчици и не могат да възстановят нормалния си живот.

            Моля да имате предвид, че в случаите, в които потребител е осъден в рамките на процедурата по чл. 417 от Гражданско-процесуалния кодекс, той бива уведомен за издадената заповед за незабавно изпълнение от съдебния изпълнител, който, съгласно българското законодателство, вече е наложил на длъжника мерки за обезпечаване на дълга, за който е издадена заповедта за незабавно изпълнение. Поради това е невъзможно или изключително трудно потребителят да упражни правото си на защита в случаите, когато съдебният изпълнител е запорирал неговите банкови сметки, заплата и движими вещи, възбранил е недвижимите му имоти и е започнал действия по принудително изпълнение за продажба на имуществото на лицето, за което се твърди, че има дълг и освен това в негова тежест е наложено изплащането на много високи разноски, вследствие на несъстезателната процедура, уредена в чл. 417 от Гражданско- процесуалния кодекс.

            Искаме особено да подчертаем, че липсата на законова възможност за обжалване на действията и на бездействията на съдебните изпълнители е утежнена от липсата на реален контрол върху тях.  Съгласно българското законодателство, контролът върху съдебните изпълнители се извършва от Камарата на частните съдебни изпълнители и от Инспектората към Министерството на правосъдието. Този контрол е неефективен, от една страна поради обстоятелството, че съдебните изпълнители следва да контролират самите себе си, а от друга страна поради това, че Инспекторатът не осъществява активно контролната си дейност. Вследствие на това, много частни съдебни изпълнители не зачитат правата на длъжниците или даже извъшват измами по отношение на тях.

            Изводът е, че поради процедурата, регламентирана в чл. 417 и сл. от Гражданско-процесуалния кодекс, липсата на ефективни средства за защита срещу съдебните изпълнители и липсата на контрол върху тях, потребителите са лишени от защитата на  Директива 93/13.

            Искаме да обърнем специално внимание на това, че по причините, изложени по-горе, това законодателство нарушава не само правата на потребителите, но нарушава основни човешки права на всяко лице, срещу което е започнато принудително изпълнение съгласно чл. 417 и сл. от Гражданско-процесуалния кодекс и при условията на липса на правни гаранции за законосъобразно провеждане на изпълнителното производство. Чл. 417 и сл. от Гражданско-процесуалния кодекс и законовите разпоредби, регламентиращи принудителното изпълнение, засягат живота, переспективите за бъдещето и препитанието на длъжниците, които понякога губят всичко, дори своя живот.

            Молим да ни бъде оказано съдействие от страна на Европейската комисия, като изразяваме надежда, че Комисията ще предприеме надлежните действия за защита на нашите основни човешки права.

С уважение: Ивайло Илиев,

председател на гражданско движение

“Покана за доброволно изпълнение“

 

Виж ПЕТИЦИЯ – ЗАПОВЕДНО ПРОИЗВОДСТВО И ПЕС

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *