Начало » Дейности » Жалба до Сотир Цацаров – главен прокурор на Република България

Жалба до Сотир Цацаров – главен прокурор на Република България

Жалба до Сотир Цацаров – главен прокурор на Република България

Изх. №ГПР-03/10.08.2018 г.

ДО
ГЛАВНИЯ ПРОКУРОР НА

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – Г-Н СОТИР ЦАЦАРОВ

Копие до: Европейската Комисия
– Генерална дирекция „Правосъдие и потребители“
– Дирекция „Потребители“
– Отдел „Потребителско и маркетингово право“
– JUST/ E2/ Аres (2018) 4359850
– Дирекция С: Основни права и върховенство на закона,
– Отдел С1: Политика в областта на правосъдието и върховенство на закона
– Ref.Ares(2018)970853-20/02/2018
Копие до: Европейския парламент
Петиция 0063/17 и Петиция 0514/18
Копие до: Комисията по правни въпроси към Народното събрание
Копие до: Комисията за борба с корупцията, конфликт на интереси и парламентарна етика към Народното събрание
Копие до: Министерството на правосъдието
Копие до: Висшия съдебен съвет
Копие до: Инспектората към Висшия съдебен съвет – главен съдебен инспектор Теодора Точкова
Копие до: Върховен касационен съд
Копие до: Камарата на частните съдебни изпълнители

ЖАЛБА
от Ивайло Павлов Илиев – лично и като управител на „Р.Е.М. БИЛДИНГС“ ЕООД,; „МЕТРОПОЛ-М“ ЕООД, „МЕТРОПОЛ ПРОПЪРТИС“ ООД,
и-мейл: gdpokanadi@gmail.com

СРЕЩУ:
Отказа на Пенка Богданова – заместник на главния прокурор при ВКП, да отмени като неправилни, необосновани и незаконосъобразни: постановленията на Апелативна прокуратура София (от 27.10.2015 г. по преписка №4764/15 г.) и на Окръжна прокуратура Видин (от 24.08.15 г. по преписка №1174/15 г.)

УВАЖАЕМИ Г-Н ГЛАВЕН ПРОКУРОР,
С настоящата жалба се обръщам към Вас поради отказа на Пенка Богданова – заместник на главния прокурор при ВКП, да отмени като неправилни, необосновани и незаконосъобразни: постановленията на Апелативна прокуратура София (от 27.10.2015 г. по преписка №4764/15 г.) и на Окръжна прокуратура Видин (от 24.08.15 г. по преписка №1174/15 г.), поради отказа да бъдат констатирани извършените от частни съдебни изпълнители (в случая конкретно ЧСИ Ренета Милчева с рег. №790 – СГС и ЧСИ Виолета Томова с рег. №724- ОС- Видин): закононарушения, уронване на престижа на съдебната власт, превишаване на права, преправяне на официални свидетелстващи документи по делата, както и отказа на съда да съблюдава закона и европейското право, което се явява от своя страна отказ от правосъдие.
По цитираните прокурорски преписки не са събрани всички необходими доказателства за незаконосъобразната дейност на цитираните ЧСИ, не е извършен обстоен анализ на всички факти по прокурорските преписки, поради което те се явяват непълни и с погрешни изводи. По съществото си представляват прикриване на дейността на ЧСИ по закононарушения и самоуправство без възлагане от съда.
Основните ми аргументи, доказващи фрапиращите и неоспорими закононарушения, извършени от съда и ЧСИ са следните:
1. Съдът не е издал валидни самостоятелни разпореждания с мотиви – 4 на брой;
2. Съдът не е издал съответните съобщения за връчване на заповедта и преписа от неиздаденото разпореждане съгласно чл. 55 ГПК, Наредба №7, чл. 2, т. 20;
3. Съдът не е извършил връчване на заповедта за изпълнение и преписа на разпореждането, съгласно чл. 7, ал. 2 от ГПК и чл. 418, ал. 5 („Заповедта за изпълнение с отбелязването за издаден изпълнителен лист и копие от документа, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, се връчва от съдебния изпълнител. Съдебният изпълнител незабавно изпраща до съда копие от съобщението заедно с връчените документи с отбелязване на връчването на всеки един от тях.“) от ГПК чрез служител на съда и не е приключил делата, а ги е преместил в т, нар. „тъмна стая“;
4. Съдът е допуснал, без да има подадена молба от заявителя по заповедното производство за връчване на книжата от ЧСИ, препис от заповедта и оригинала на изпълнителния лист да напуснат кориците на делото и то преди да бъдат връчени от никого книжата по делата. По този начин не е влязла в сила нито една заповед за изпълнение и разпореждането, с което се допуска незабавното изпълнение на вече издадената заповед за изпълнение (Чл. 426. (1) Съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата страна на основание представен изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение.
(2) В молбата си взискателят посочва начина на изпълнението. Той може да посочи едновременно няколко начина, само ако това е нужно за удовлетворяване на вземането му. В течение на производството той може да посочва и други начини на изпълнение“.
(3) Редовността на молбата по ал. 1 се проверява по чл. 129.
(4) Взискателят може да поиска от съдебния изпълнител да проучи имущественото състояние на длъжника, да прави справки и да изисква преписи от документи.);
5. Съдиите са издали заповед за изпълнение и изпълнителен лист по нередовни заявления, тъй като не са окомплектовани книжата и вземанията не са безспорни, с което се нарушава законът – чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК;
6. ЧСИ не е връчил книжата по заповедните производства и самата заповед за изпълнение.
7. ЧСИ не е оправомощен от съда да връчва съобщенията вместо служител на съда съгласно чл. 42, ал. 2 от ГПК (Чл. 42. (1) Връчването на съобщенията се извършва от служител на съда, по пощата или чрез куриерска служба с препоръчана пратка с обратна разписка. Когато в мястото на връчването няма съдебно учреждение, връчването може да се извърши чрез общината или кметството.
(2) По искане на страната съдът може да разпореди съобщенията да се връчват от частен съдебен изпълнител. Разноските на частния съдебен изпълнител са за сметка на страната.
(3) Когато съобщението не е връчено по друг начин, съдът може да разпореди по изключение връчването да стане от служител на съда по телефона, телекса, факса или с телеграма.
(4) На страната могат да се връчват съобщения и на посочен от нея електронен адрес. Те се смятат за връчени с постъпването им в посочената информационна система.), а са издали покани за доброволно изпълнение (поканата е съобщение по чл. 55 ГПК, Наредба №7, чл. 3, т. 1, Приложение №21), като по този начин самоуправства и си превишава правата;
8. ЧСИ или са преправяли поканата за доброволно изпълнение в частта, че се прилага заповедта за изпълнение, или са удостоверили невярното събитие, тъй като самите заповеди все още се намират в кориците на заповедните дела, което е лесно проверимо от прокуратурата и същото би могло да се квалифицира като документно престъпление, извършено от ЧСИ.
9. ЧСИ не е издал разпореждане (постановление) за образуване на изпълнително дело и не го е връчил, за да може да бъде обжалвано;
10. ЧСИ е наложила възбрани и запори, като е продала имоти – лични и на дружествата ми, по невалиден изпълнителен процес.

ФАКТИЧЕСКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА
По дело №24227/11 г:
По делото липсват следните валидни съдебни актове и надлежни съдебни мотиви съгласно чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България:
– Разпореждане за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение;
– Разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на издадената заповед за изпълнение;
– Разпореждане за издаване на изпълнителен лист;
– Разпореждане за оправомощаване на ЧСИ Виолета Томова да бъде връчител на съдебните актове по делото по чл. 42, ал. 2 ГПК.
– Молба по чл. 42, ал. 2 от ГПК от взискателя до съда съобщенията да бъдат връчени от ЧСИ и разноските да са за сметка на страната.
– По делото липсва и съобщение по чл. 55 ГПК, Наредба №7, чл. 2, т. 20, Приложение № 20, което удостоверява, че заповедта за изпълнение и препис от разпореждането, въз основа на което е издадена, са връчени.
Можем да направим следния правен извод от пороците в заповедното производство по ч. гр. д. 24227/11 г. на СРС 29 състав:
Заповедното производство ч. гр. д. 24227/11 г. на СРС 29 състав е изначално тежко опорочено до степен на нищожност на извършените от съда процесуални действия и издадените от съда Заповед за изпълнение и ИЛ.
Поради гореизложените пороци за дружествата, които представлявам срокът за възражение и жалби не е започнал да тече и подадените жалба / възражение за нищожност/ се явяват подадени в срок.
Правният ми интерес е продиктуван от това, че съм получил съобщение по ГПК – покана за доброволно изпълнение от ЧСИ Виолета Томова и са предприети изпълнителни действия по образуваното при нея дело №707/2011 г. С поканата Не ми е връчена заповед за изпълнение. Обстоятелството се установява от самия текст на поканата, в което НЕ е предвидено с нея да ми се връчи документ /ЗИ/.
Процесуалните пороци в изп. дело №707/2011 г. на ЧСИ Виолета Томова са следните:
– Изпратената ми от ЧСИ Поканата за доброволно изпълнение е нищожна на основание на това, че не съответства на образеца, утвърден от Министерството на правосъдието по Наредба №7, чл. 3, т. 1, Приложение №21.
– С поканата за доброволно изпълнение ЧСИ не ми е връчила заповедта за изпълнение и преписа от разпореждането, въз основа на което е издадена.
– ЧСИ предприема действия по принудително изпълнение, които не са описани в поканата за доброволно изпълнение, с което може да ми бъдат причинени невъзвратими вреди в особено големи размери.
– Не ми е връчено за подпис и съобщението по чл. 2, т. 20, Приложение №20 от същата наредба. Щом е връчена покана за доброволно изпълнение от ЧСИ Виолета Томова трябва да има издадено разпореждане на съда същата по чл. 42, ал. 2 от ГПК да бъде връчител на съобщенията на съда, заедно е поканена за доброволно изпълнение. Липсата на писмено разпореждане с мотиви и подпис на съдията по делото означава, че то въобще не е издавано. Евентуално: е устно издадено и като неподписано се явява нищожно и поради това съдът е длъжен да го прогласи като такова.
Същото се отнася и по дело №11410/11 г., 50 с-в СРС. Връчена ми е покана за доброволно изпълнение от ЧСИ Ренета Милчева, след което делото е преместено при ЧСИ Виолета Томова под неин номер 0918/11, от която не съм получавал никакви книжа, като и двете действат без възлагане от съда. ЧСИ Виолета Томова е продала имот, служещ за обезпечение, на няколкократно по-ниска цена от съседни имоти, с което са ми причинени вреди, тъй като продължавам да дължа дълг, който можеше да бъде покрит от продажбата на имота.
Във връзка с горепосоченото ще видите, в същите, както и в констатациите прокурор Ивайло Занев, че нито едно съобщение не е връчено по наредбата изразена в ГПК, а също и нито една заповед за изпълнение, поради факта, че се намира в кориците на делото и не отговаря правно на чл.418, ал.5, както и липсата на обратните разписки, които се изискват по закон. В писмата си до ИВСС и КЧСИ прокурорът стига до следните изводи:
„1.Установи се, че, с изключение на ч. гр. дело № 36497 / 2012г. по описа на СРС, по нито едно от останалите единадесет на брой заповедни производства, проведени по реда на чл. 417 и сл. от ГПК, всички по описа на СРС, не е бил издаван формален писмен съдебен акт – разпореждане, с ко/й/ето да се уважава заявлението за издаване на заповед за изпълнение, да се допуска незабавно изпълнение и да се постановява издаването на изпълнителен лист. Вместо да издадат такъв разпоредителен акт, въз основа на който се издава и самата заповед за изпълнение, съдиите по тези заповедни производства са се задоволили единствено да издадат заповеди за изпълнение, в които, и в нарушение на образеца, заложен Наредба № 6 / 20.02.2008г. – за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (издадена на основание чл. 425, ал.1 от ГПК от министъра на правосъдието, обн. ДВ, бр. 22 / 28.02.2008г., в сила от 01.03.2008г.) е било инкорпорирано част от съдържанието, което принадлежи към неиздадения предикатен съдебен акт – разпореждането.“
Следователно образувани са изпълнителни дела в грубо нарушение на закона и последващите негови актове по черпене на права от нищожни актове на съда, са също нищожни. Създавайки документи с невярно съдържание (преправяне на документи по образец на Министерството на правосъдието – покани за доброволно изпълнение) и невръчвайки актовете на съда, ЧСИ-тата нарушават закона. С оглед на изискването по дело 6/60 с решение от 16.12.1960 г. Hamblet следва да се премахне нарушението и актовете на съда да бъдат обявени за нищожни – издадени изпълнителен лист и заповед за изпълнение при липсващи валидни разпореждания с мотиви и окончателни решения по същите (със задължение последните да се представят на ЕК по чл. 15, пар. 2 от Регламент №1/2003/ЕО и СЕ на ЕК от националния съд), но това така и не се случва.
Внасям следното уточнение, че по нито едно от цитираните дела в писмата на прокурор Занев, частните съдебни изпълнители не са счели за необходимо да изискат (след образуване на изпълнителните дела и преди предприемане на действия по връчване на поканите за доброволно изпълнение) от заповедния съд екземпляри на съобщения, придружени с бланки на разписки по образеца, установен в Приложение № 20, към т.20 на чл.2 от Наредба № 7 от 22.02.2008г., чрез които да се удостовери по надлежния ред връчването на издадените заповеди за изпълнение на длъжника.
Съгласно чл. 7, ал. 2 от ГПК съдът връчва препис от актовете, подлежащи на самостоятелно обжалване, в конкретния случай визирам разпореждането по чл. 419 ГПК, който подлежи на самостоятелно обжалване пред окръжния съд и препис от него трябва да се връчи от служител на съда. Такова връчване не е осъществявано по нито едно от делата – нито от служител на съда, нито от ЧСИ. Липсват изобщо данни да са правени опити за връчване на книжата по делата. Примерно по дело №36 497/ 2012 г. по описа на 64-ти състав СРС има издадено разпореждане, което все още стои по делото невръчено, а съдията отказва да разпореди неговото връчване. Това от своя страна е пречка за осъществяване на правото на частна жалба, като цяло упражняване на гражданските си права, които закриля ПЕС. Същевременно са извършени продажби на имоти от страна на ЧСИ Стоян Якимов, който продава имоти на 1/10 част от пазарните цени и ми нанася преки и непосредствени вреди в размер на 3 млн. евро, тъй като съдът е приел, че е изпуснат срокът за процесуални действия от страна на длъжника, който реално не е почнал да тече.
По приложените писма на прокурор Ивайло Занев от Специализирано звено „Антикорупция“ към Софийска градска прокуратура, отправени до Камарата на частните съдебни изпълнители и Инспектората към Висшия съдебен съвет, става видно, че същите са сезирани още преди две години, но не са предприели никакви мерки за предотвратяване на проблема. Искането на прокурора да се направи проверка от страна на споменатите институции на всички приключили заповедни производства е доказателство за масовия и системния характер на изброените пороци.
В подкрепа на заеманата от мен позиция, прилагам отговор на въпрос зададен по реда на Закона за достъп до обществена информация, отправен до председателя на ВКС – Лозан Панов, и препратен към РС по компетентност. Въпросът бе със следното съдържание: „Съществува ли така наречената „тъмна стая“ в СРС? Ако да – какви дела се съхраняват в нея?“ Отговорът е даден от ръководителя на Второ ГО на СРС и е потвърдителен. Гласи, че от 2009 г. насам в „тъмна стая“ се съхраняват всички частни граждански дела, образувани по заявление по реда на чл. 417 от ГПК, по които има издадена вече заповед и изпълнителен лист. Целта за обособяване на т.нар. „тъмна стая“ била освобождаване на място в деловодната на съда и предвид обстоятелството, че по същите няма изпратени, от ЧСИ, връчени покани за доброволно изпълнение до длъжника, което възпрепятства архивирането. Този отговор подкрепя напълно горната ни аргументация за накърняване правото на длъжника на справедлив съдебен процес, както и констатациите на прокурор Занев, че СРС изначално опорочава огромна част от делата, тъй като считаме, че в т.нар. „тъмна стая“ се съхраняват всичките съдебни книжа, които е трябвало да бъдат връчени на длъжника, но не са и по такъв начин се възпрепятства изцяло защитата на последния.
Извън този контекст и фактът, че българските магистрати и юристи са пряко запознати с европейските регламенти, се пита как всички тези замесени съдебни служители не са реагирали на факта, че се използва нерегламентирана държавна помощ, а именно таксата от 2%, която е несъотносима към държавната 4%. Това говори за злоупотреба с фондовете на ЕС, тъй като явно разликата от 2% се покрива именно от фонда, който обхваща съдебната система. Злоупотребата с европейски фондове, както и средствата постъпващи по тях е наказуема по НК и следва да бъде наказателно преследвана, включително Комисията дължи проверка. Защо и как се използва нерегламентираната държавна помощ – следва да бъде разследван факта, че са налични злоупотреби с конкретни европейски директиви, които не само, че не са прилагани от българските магистрати, но и умишлено са пренебрегвани с цел облагодетелстване на определен кръг от хора, като в този кръг се вливат частните съдебни изпълнители, определени съдебни служители и магистрати.
За да изясним, неприложимостта като поле на действие, както и факта, че те обхващат не само ГПК , но и НК и НПК, както и пораждащите последици върху лицата, ще разясним за всяка една директива поотделно и съответно ощетяването на дадено лице в полза на конкретното облагодетелстване по определено незаконен начин.
Плащания, които се контролират пряко или посредством държавата, могат да бъдат счетени за държавна помощ по смисъла на правото на ЕС, дори в случай, че средствата за извършването на финансирането се набират в общ фонд посредством доброволни вноски на икономическите оператори.
Във връзка с горенаписаното, Ви прилагаме изложение и аргументи относно нарушения по Европейското право, с което сезираме председателя Юнкер и Европейската комисия, в качеството и на пазителка на договорите с искане за отнасяне на въпроса пред Съда на Европейския съюз в най- кратък срок с искане за осъждането на България от Съда на ЕС да преустанови извършеното нарушение и да отстрани последиците на нарушението, настъпили преди постановяването на решението по чл. 260 от ДФЕС и сме готови да съдействаме ако има наличност на неяснота в приложимостта на конкретното право.

Съображения и аргументи в подкрепа на твърденията ми:
І. Неспазване на Примата на Правото на Европейския съюз над националното законодателство:
Съдът на Европейския съюз е развил богата практика какви са правомощията на националния съд в случаите на противоречие между разпоредба на националното право и правото на Европейския съюз. Всяка държава- членка е задължена, включително чрез всяка нейна национална юрисдикция да зачита и изпълнява задачите, произтичащи от Договора за функционирането на Европейския съюз, Договора за Европейския съюз и ЕВРАТОМ, от актовете на институциите /регламенти, директиви, решения и др./ и от основните принципи на правото – т.нар. acquiscommunaitaire. Правото на ЕС е неразделна част от националната правна система, поради което по висящ спор пред национален съд се прилагат всички норми, които са от правна област, регулирана от правото на съюза.
При наличие на конфликт на двата правопорядъка – на Европейския съюз и на отделна държава – членка, проблемът се решава на базата на два от основните правни принципи на правото на съюза – примат на правото на съюза над националното право и директния му ефект. Според Съда на съюза, националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на нормите на съюза, като при необходимост САМ вземе решение да НЕ приложи национална разпоредба, която им противоречи, независимо дали нормата е приета преди, или след влизането в сила на акта от нормативния правопорядък на съюза, без да е необходимо да изисква или да изчаква премахването на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред. В този смисъл Решение от 26 февруари 2013г. по дело C 617/10г. на Съда на ЕС /съображение 45, Решение от 9 март 1978 г. по дело Simmenthal, 106/77, точки 21 и 24, Решение от 19 ноември 2009 г. по дело Filipiak, C 314/08, точка 81 и Решение от 22 юни 2010 г. по дело Melki и Abdeli, C 188/10 и C 189/10, точка 43).”
Задължението да не бъде приложена от националния съд конкретна национална материална или процесуална норма, противоречаща на правото на съюза, произтича и от правния принцип, регламентиран в чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейски съюз /”принцип за лоялно сътрудничество”/, съгласно който всеки национален орган, включително съдът, следва да постигне ефективното прилагане на правото на ЕС. Също така, такава правна норма не следва да бъде приложена и въз основа на основен принцип, установен в съдебната практика на съда, т.нар. „принцип за ефективност” на правото на ЕС, съгласно който е недопустимо да съществува правна уредба, която да прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняване на правата, предоставени на потребителите от правото на съюза /виж например т. 50 от преюдициалното заключение на Съда Люксембург по Дело Aziz C-415/11г., решение по дело MostazaClaro С – 168/05г., т.24 и решение по дело № AsturcomTelecomunicaciones С-40/08г./.
Съдът в Люксембург постановява, че на правото на съюза не може да противоречи „каквато и да е вътрешноправна разпоредба”/ делото Costa v. ENEL, 6/1964/. Косвено тази концепция се развива и в делото SimmenthalSpA, 106/77г. , в което Съдът на ЕС е приел, че „всеки национален съд, сезиран в рамките на своята компетентност, има задължението да прилага цялостно Общностното право и да защитава правата, които то поражда за частните лица, като остави неприложима всяка национална норма, която му противоречи”.
По принцип директивите нямат „директен ефект”, т.е. без да са въведени в националния правопорядък те не са годни да породят защитими пред национален съд права или задължения за частно физически или юридическо лице. Този принцип търпи изключения, развити в юриспруденцията на Съда на ЕС, изразяващи се във възможност при определени условия нейните норми да могат да предоставят на гражданите права, за чиято защита те могат да образуват съдебно производство пред национален съд. Директният ефект на директивите може да възникне в случаите на невъвеждането на директивата в националния правен ред, на непълното и/или неточното й транспониране и дори в случаите, в които една директива макар да е пълно и коректно транспонирана, националните мерки, които коректно въвеждат тази директива, не са приложени по начин, че да се постигне резултатът, който директивата предвижда. /виж в този смисъл например делата VerbondvanNederlanseOndernemingen, 51/76г., Ratti, 148/78г., Commission c/ Belgique, 102/79г., Rewe, 158/80г., Becker, 8/81г., Foster, С-188/89г./. В тези случаи, нормите на директивата, съгласно задължителната практика на съда в Люксембург, имат директен ефект и частните лица могат да се позовават пред националните съдилища на разпоредбите на нетранспонираната изцяло или отчасти или неправилно транспонираната директива.
Съдът на ЕС отива още по-далече и вменява на държавите –членки задължение в периода след приемане на директивата от страна на съюза и преди транспонирането й в националния правопорядък, да не предприемат никакви мерки, които биха могли да доведат до сериозно компрометиране на резултатите, целени с директивата / дело Inter – EnvironementWallonie v. Regionwallonne, 129/96г./
Налице е т. нар.“тълкувателна приложимост“ на директивите, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект /в този смисъл Решение по дело VonColson, № 14/83г. /.
Съгласно чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз, Съдът на съюза притежава изключителна компетентност да тълкува правото на ЕС. Независимо от конкретния случай, послужил като основание за отправяне на преюдициално запитване и националността на запитващата юрисдикция, преюдициалното заключение става задължително за всяка държава – членка и нейните органи, когато прилагат правото на съюза по аналогични случаи.
По отношение на заповедните производства в други Държави – членки и най – вече в Испания, което е много сходно с българското заповедно производство, Съдът на Европейския съюз е развил богата съдебна практика, обективирана в преюдициални заключения.
Съдът приема, че при липсата на хармонизация на националните механизми за събиране на безспорни вземания правилата за провеждането на националните заповедни производства се уреждат във вътрешното право на Държавите- членки въз основа на принципа на процесуалната им автономия, но при условие тези правила да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на еквивалентност), нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност) (вж. в този смисъл Решение по дело MostazaClaro, C-168/05, , Решение по дело AsturcomTelecomunicaciones, C-40/08, Решение по дело BancoEspañoldeCréditoSA, C-618/10, точка 46 , BancoEspañoldeCréditoSA, C-618/10,).
В българския Граждански процесуален кодекс заповедното производство е част от изпълнителния процес, а не от исковия процес, като на практика заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание. В рамките на заповедно производство се издава заповед за изпълнение и изпълнителен лист, само въз основа на едностранно заявление на лице, представящо се за кредитор, че в негова полза съществува безспорно вземане по отношение на друго лице.

1.А. НЕСЪОТВЕТСТВИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ЗАПОВЕДНО ПРОИЗВОДСТВО С РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 805/2004 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 21 април 2004 и РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 1896/2006 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 12 декември 2006 година
Съобразно РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 805/2004 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 21 април 2004 година за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания „Понятието „безспорни вземания“ покрива всички положения, при които кредитор при установена липса на каквото и да е оспорване от страна на длъжника относно естеството и размера на парично вземане е получил или съдебно решение срещу длъжника, или документ, подлежащ на изпълнение, който изисква изричното съгласие на длъжника, което се дава или със съдебна спогодба, или публичен документ. В българското заповедно производство по чл.410ГПК целта на производството е не установяване на самото вземане, а само проверка дали същото е спорно/ТР 4/2013г. на ОСГТК задължително за всички съдилища/. Следователно задължение на съда е да установи безспорността на вземането, проверявайки дали е налице една от хипотезите по чл.5 от РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 805/2004 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА при спазване на предвидените в чл. 12 от същия минимални изисквания за съдебната процедура, която води до съдебно решение, за да се гарантира, че длъжникът е информиран за съдебните действия срещу него, по такъв начин и в такова време, за да може да организира своята защита, за изискванията по активното му участие в съдебната процедура за оспорване на вземането, както и за последствията от неучастието, доразвити в чл.13 от РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 1896/2006 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 12 декември 2006 година: за създаване на процедура за европейска заповед за плащане ищецът следва да бъде задължен да предостави информация, която е достатъчна за установяването и подкрепата на вземането, за да може ответникът да направи добре информиран избор дали да се противопостави на вземането, или да не го оспорва и чл. 18 от същия: Освен че на ответника се предоставя цялата информация, свързана с вземането, съгласно представеното от ищеца, той трябва да бъде уведомен за правното значение на европейската заповед за плащане, и по-специално за последиците от неоспорването на вземането. Тези изисквания следва да са залегнали и в българското заповедно производство както на основание зачитане на основните права и отчитане на принципите, които са признати по-специално от Хартата на Европейския съюз за основните права и задължението да се гарантира пълно зачитане на правото на справедлив процес, признато от член 47 от Хартата, така и на основание на принципа за примат на правото на съюза над националното право и директния му ефект. Тези изисквания в никаква степен не се спазват в националното право. На набедения длъжник се връчва една заповед за изпълнение, в голяма част от случаите дори несъответстваща напълно на действителните претенции на заявителя, без в нея да са изложени каквито и да било мотиви и аргументи за издаването и още по-малко същата е придружена с документите, представени от заявителя, като българския съд избягва да издава разпореждане, в което да мотивира решението си да уважи искането за издаване на заповед за изпълнение, с издаването каквото мотивирано разпореждане, придружено с документите, представени от заявителя единствено би могло частично да бъде спазено изискването за достатъчна информираност на набедения длъжник.
Още по-тежко е положението с чл. 417 от ГПК. На практика, при издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документите по чл. 417 от ГПК, първо се образува изпълнително дело срещу лицето, за което се твърди, че е длъжник и едва известен период след като е инициирано принудителното изпълнение, би могло да се образува исково производство/ ако набеденият длъжник случайно разполага със средства да си осигури адвокат, след наложените му възбрани и запори на всичко, с което разполага и прояви изключителна настойчивост да се снабди с копия от намиращите се в кориците на делото документи и да доразвие/да си доизмисли/ закона с оглед на липсата на издаване и връчване дори на подлежащи на самостоятелно обжалване актове. Често в практиката исковият процес приключва след като вече се е развило и е приключило изпълнителното дело. Това е така защото лицето, за което се твърди, че има дълг, има изключително ограничени права за защита в заповедното производство. Лицето има право да подаде възражение срещу заповедта по чл. 415 от ГПК /ако такава изобщо му бъде връчена/, но съгласно чл. 420 от ГПК, това възражение не спира принудителното изпълнение на заповедта. При подадено възражение, съдът указва на кредитора, поискал издаването на заповед по чл. 417 от ГПК, че следва, в едномесечен срок, да предяви иск за установяване на вземането си. Съгласно чл. 422, ал. 2 от ГПК, предявеният иск отново не спира допуснатото незабавно изпълнение. Набеденият длъжник има право отделно да обжалва пред въззивния съд и разпореждането за допускане на незабавно изпълнение, но такова обичайно изобщо не се издава.
Съгласно нашето законодателство принудителното изпълнение може да бъде спряно само в хипотезите по чл. 420 от ГПК, когато длъжникът изпълни едно от следните законови изисквания алтернативно:
а/ представи надлежно обезпечение /според установената съдебна практика, обезпечението трябва да е представено с възражението и следва да бъде в размер на дължимата сума, заедно с лихвите до датата на депозиране на възражението. Това се оказва практически невъзможно тъй като към този момент са запорирани всички средства на набедения длъжник и са възбранени всички негови имоти, особено ако същите са достатъчно атрактивни/.
б/ или когато искането на длъжника за спиране на изпълнителните действия е подкрепено с убедителни писмени доказателства, че това лице не дължи.
По този начин законът (ГПК) дава на българските съдилища широка свобода на преценка дали да спрат изпълнението, като те рядко /почти никога/ не постановяват спиране на това основание.
За тази втора хипотеза следва да се има предвид, че дори при липса на дълг или при наличие на дълг в по-малък размер от претендирания от кредитора, поради едностранния, формален и несъстезателен характер на заповедното производство, в рамките на това производство не се събират доказателствата, допустими в общия исков процес. На практика са налице случаи, в които заповедният съд е отказвал спиране на това основание, а впоследствие исковият съд е отхвърлял предявения от мнимия кредитор иск по чл. 422 от ГПК, образуван след подаване на възражение по чл. 415 от ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение. Поради обстоятелството, че в заповедното производство по чл. 417 от ГПК, първо се провежда принудително изпълнение, а едва след това исково дело, необосновано, чрез налагане на обезпечителни мерки и чрез продажбата на имуществото чрез някой от способите, предвидени в ГПК, се навлиза в имуществената сфера на лицето-мним длъжник или на длъжника на дълг, който е в по-малък размер от претендирания в заповедта. Съгласно нашето национално законодателство, в тези случаи длъжникът, след отхвърляне на иска срещу него, има право да се снабди с обратен изпълнителен лист срещу мнимия кредитор, но само за паричната сума, която е изплатена на този мним кредитор за извършените в изпълнителното дело продажби на имуществото на длъжника, без да има възможност в патримониума му да бъдат реституирани движимите и недвижимите вещи, които са били предмет на тези продани. С оглед на обстоятелството, че по нашето право, оценката на имуществото, върху което се извършва принудително изпълнение не подлежи на обжалване, то това имущество се продава в пъти под реалната му пазарна цена и на мнимия длъжник в тези хипотези се възстановява парична сума, която не съответства на реалната стойност на продаденото негово имущество.
С оглед на изложените съображения, българското законодателство, регламентиращо възможностите за спиране на принудителното изпълнение след издадена заповед за незабавно изпълнение НАРУШАВА ИЗИСКВАНИЯТА, ФОРМУЛИРАНИ ОТ СЪДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ ЗА ГАРАНТИРАНЕ ПРИНЦИПА НА ЕФЕКТИВНОСТ НА ДИРЕКТИВА 93/13. Съдът е приел, че посочената директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се прави възражение за неравноправност на договорна клауза, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, като същевременно не позволява на съда в исковото производство, който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови привременни мерки, и по-специално спиране на посоченото изпълнително производство, когато постановяването на тези мерки е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на крайното му решение. (Решение по дело дело Aziz C-415/11, точка 64, Решение по дело BarclaysBankSA, C280/13, точка 36).
Конкуренция:
Другата императивна норма на ЕС право – ПЕС – конкуренцията по чл.101/ чл. 102 от ДФЕС при задължение по чл.663 от ГПК за прилагане чрез дело С-312/93 Peterbroeck на ПЕС без изискване на страните служебно на ПЕС по чл. 6 от Регламент 1/2003/ЕО и СЕ се нарушава чрез посочените норми на заповедно производство с процесуални нарушения – основно чрез завеждане на заповедно производство по спорни вземания и представянето им за безспорни чрез „осъждане“ от съдия в изпълнителния лист.

НЕРЕГЛАМЕНТИРАНА ДЪРЖАВНА ПОМОЩ
По този начин се създава нерегламентирана държавна помощ в полза на мнимия кредитор най-малко в четири момента –
1. При заплащане на държавната такса – в заповедното производство тя е 2%, а в исковото – 4%;
2. Въпреки препоръката, отразена в РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 1896/2006 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 12 декември 2006 година в полза на мнимия кредитор за сметка на набедения длъжник се начисляват огромни адвокатски хонорари, несъответстващи на извършената работа, но определи императивно като минимум;
3. Мнимия кредитор си избира частен съдебен изпълнител по своя преценка, на когото също заплаща „такси“ в огромни размери;
4. Частния съдебен изпълнител сам, по своя преценка безконтролно оценява имотите на набедения длъжник обичайно 3-4 /често и повече/ пъти ( в моя – 10-20 пъти) под пазарната им стойност. Поради наложените запори и възбрани на имуществото на мнимия длъжник същия няма възможност нито да плати доброволно като продаде свое имущество на пазарни цени, нито да представи обезпечение за спиране на изпълнителното производство и мнимия кредитор/лично или чрез подставени лица/ придобива атрактивни имоти на цени няколко пъти под пазарните за сметка на набедения длъжник, като обичайно към този момент дължимата от същия сума е нарастнала в пъти.
5.В полза на банките априори, по силата на закона /чл.417ГПК/ се създава възможност за получаване на непозволена държавна помощ, доколкото на същите, въз основа на документ, издаден от самите тях и при липса за каквито и да било изисквания за удостоверяване или проверка на сключения от същите договор за неравноправни клаузи и спазване на правилата за конкуренция, при държавна такса в размер на 2% се издава заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на който да започнат принудително изпълнение срещу набеден длъжник преди той изобщо да разбере за техните претенции.
В тази връзка е и Решение на Комисията (ЕК) от 30 януари 2008 година относно Държавна помощ C 35/06 (exNN 37/06) приведена в действие от Швеция в полза на KonsumJämtlandEkonomiskFörening

2. НАРУШЕН ОСНОВЕН ПРИНЦИП НА ПЕС, ЗАЛЕГНАЛ В ЧЛ. 47 и чл. 21 ОТ ХАРТАТА НА ОСНОВНИТЕ ПРАВА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
В производството по издаване на заповед за изпълнение е нарушен основен принцип на ПЕС, залегнал в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съгласно чл. 47 от тази Харта, параграфи 1 и 2, „Всеки , чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван”. Уредените в чл. 47 от Хартата права, съответстват на правата на „справедлив процес” и на „ефективни средства за защита”, утвърдени като основни права на човека в чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. Правото на справедлив процес, прогласено в чл. 6 от ЕКПЧ създава процесуални гаранции за разглеждане на правните спорове при спазване на върховенството на закона и осигуряване на достъп до правосъдие. Правото на достъп до съд включва възможността всяко физическо или юридическо лице да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства. Издавайки заповед за незабавно изпълнение по този ред, съдът лишава мнимия длъжник от възможността да ползва ефективни средства за защита предвид ограничените възможности и липсата на достатъчно информация относно действията и мотивите на съда /поради липсата на редовно издадени и връчени актове/, както и с оглед на обстоятелството, че обжалването на издадената заповед се извършва само на формални основания, без провеждане на исково, състезателно производство.
Обръщаме Ви внимание, заповедта по чл. 417 от ГПК противоречи на решението от 15.05.1986 г. по делото „Jonston” 222/84, задължаващо държавите -членки да имат ефективен съдебен контрол и ефективна правна защита спрямо всеки акт, предявен пред националния съд до последна инстанция, т.е. актовете са обжалваеми.
Твърдя също така, че съдът на Република България е нарушил и чл. 21 от Хартата на основните права, тъй като е налице дискриминация при упражняване на правото ми за предоставяне на ефективни средства за правна защита и на правото ми за справедлив съдебен процес между. Всички други правни субекти в Република България, срещу които не се претендира вземане, обосновано с някой от документите по чл. 417 от ГПК, имат правото да бъдат страни в исков състезателен процес, в хода на който да се установи основателността, респективно неоснователността на претенция срещу тях със всички доказателствени средства и способи, регламентирани в ГПК и едва след като се докаже по този начин дали предявения срещу тях иск е основателен, да се пристъпи към принудително изпълнение на доказаното пред съд вземане. На мен, само въз основа на твърдението, че съм длъжник, в хипотезата на незабавното заповедно производство по чл. 417 от ГПК, за разлика от останалите правни субекти, не ми е предоставена възможността да се разгледа по исков път основателността на претенцията на лицата, твърдящи, че имат качеството на кредитор. /дело С-432/05 Unibet с решение от 13.03.2007 г. – „Принцип на ефективната съдебна защита/
До тук е на лице достатъчно тежко нарушение на прилагане на норма от националното право – заповедно производство – при липса на правна защита /или /пазар на финансови услуги -Директива 2004/39/ЕО и СЕ/ по силата дело С-432/05 Unibet с решение от 13.03.2007 г.с § 37 „В самото начало следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика принципът на ефективната съдебна защита представлява основен принцип на общностното право, който произтича от общите конституционни традиции на държавите-членки, който е записан в членове 6 и 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (Решение от 15 май 1986 г. по дело Johnston, 222/84, Recueil, стр. 1651, точки 18 и 19, Решение от 15 октомври 1987 г. по дело Heylens и др., 222/86, Recueil, стр. 4097, точка 14, Решение от 27 ноември 2001 г. по дело Комисия/Австрия, C 424/99, Recueil, стр. I 9285, точка 45, Решение от 25 юли 2002 г. по дело UnióndePequeñosAgricultores/Съвет, C 50/00 P, Recueil, стр. I 6677, точка 39 и Решение от 19 юни 2003 г. по дело Eribrand, C 467/01, Recueil, стр. I 6471, точка 61) и който също е потвърден с член 47 от прогласената на 7 декември 2000 г. в Ница Харта на основните права на Европейския съюз (ОВ C 364, 2000 г., стр. 1).
Спрямо лицата, представящи се за мои кредитори е налице непозволена държавна помощ, даваща им възможност вместо законоустановената държавна такса в размер на 4% да заплатят такса от 2% и само въз основа на твърдения да ме обявят за длъжник, без да ми бъде предоставена възможност за пълноценна защита и без каквато и да било необходимост доказване на твърденията им /още повече че в конкретния случай дори от външна страна представените доказателства не обосновават наличието на задължение, а указват на възможно престъпление/.

НАРУШЕНИЯ НА ДИРЕКТИВА 93/13
Изискванията на Съда на ЕС не са изпълнени и целите, които се преследват с Директива 93/13 не са постигнати в българското законодателство, което урежда заповедното производство, част от регламентацията по което противоречи на Директива 93/13 и не следва да се прилага в отношенията кредитор – длъжник по потребителски договори.
Предвидената в българското законодателство възможност кредитори по потребителски договори да се снабдяват със заповед за незабавно изпълнение, води до нарушаване на защитата, предоставяна от Директива 93/13 . На практика кредиторите, които се възползват от тази възможост, най – често са банки в хипотезата на т. 2 от чл. 417 от ГПК.
Нарушението в нашето законодателство се изразява в неспазване на изискванията за спазване на ефективното прилагане на Директива 93/13, формулирани във задължителната практика на Съда на ЕС – постановяваните преюдициални заключения.
Съгласно практиката на Съда в Люксембург, националните съдилища са длъжни СЛУЖЕБНО ДА ИЗВЪРШВАТ ПРЕЦЕНКА ДАЛИ В ПОТРЕБИТЕЛСКИТЕ ДОГОВОРИ СА НАЛИЦЕ НЕРАВНОПРАВНИ КЛАУЗИ, СЛУЖЕБНО ДА СЪБИРАТ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА НАЛИЧИЕТО НА ТАКИВА КЛАУЗИ, и то не само в рамките на исковите, но и В ЗАПОВЕДНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА, винаги когато дадена държава – членка е въвела този институт в националното си законодателство.
Съдът на Европейския съюз в редица преюдициални заключения е постановил, че процесуалната уредба на испанското право, сходна с българското заповедно производство, регламентирано в чл. 417 от ГПК и свързаните с тази норма разпоредби, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния характер на клаузите в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение, (в този смисъл Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis, C-473/00, точка 35, Решение по дело BancoEspañoldeCréditoSA, C-618/10, точка 53). Съдът многократно е постановявал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, предвид характерът и значимостта на обществения интерес, на който се основава защитата, гарантирана от Директивата на потребителите, за да бъде компенсирана неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (вж. в този смисъл Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и SalvatEditores, C240/98—C244/98, точка 26, Решение по дело MostazaClaro, C-168/05, точка 38, Решение от 4 юни 2009 г. по дело PannonGSM, C-243/08, точка 31, Решение по дело VBPénzügyiLízing, C-137/08, точка 49, Решение по дело Aziz C-415/11, точка 46, Решение по дело BarclaysBankSA, C280/13, точка 34. Съдът е категоричен, че ефективната защита на потребителите може да бъде гарантирана само ако на националния съд бъде признато правото да преценява служебно такава клауза / Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и SalvatEditores, C240/98—C244/98 / .
Ролята, възложена на националния съд от правото на Съюза в разглежданата област, не се ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства (вж. Решение по дело PannonGSM, C-243/08, точка 32, Решение по дело BancoEspañoldeCréditoSA, C-618/10,).
Съдът на Европейския съюз с преюдициално заключение по делото VBPénzügyiLízing, C-137/08г. вменява на националния съд задължението не само служебно да установява дали дадена клауза е неравноправна, но и задължението служебно да проведе съдебно дирене и да събира доказателства, за да установи правните и фактическите обстоятелства, необходими за преценката дали е налице неравноправна клауза. Това задължение националният съд има както в състезателно производство, образувано след възражение на потребител срещу заповед за изпълнение (Решение по дело VBPénzügyiLízing, C-137/08,), така и в рамките на заповедните производства (така изрично е постановено в Решение по дело BancoEspañoldeCréditoSA, C-618/10, точка 44).
Съдът на Европейският съюз е категоричен, че защитата на потребителите, гарантирана от Директива 93/13 се разпростира и в случаите, когато в рамките на заповедното производство потребителят не е подал възражение срещу подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение. (Решение по дело BancoEspañoldeCréditoSA, C-618/10, Решение по дело дело Aziz C-415/11, Решение по дело BarclaysBankSAvsSaraSánchezGarcía,AlejandroChacónBarrera, C-280/13, и мн.др).
Посочените нарушения на ПЕС се осъществяват със заблуждаваща практика на България, включително и на Народното събрание, което всячески отказва да отмени същата.
Налице е нарушение на ПЕС, като въпреки че България е уведомена с СОМ(2014)144/11.03.2014 г. за задължение по прилагането му от магистрати, адвокати, съдебни изпълнители, както и върховенството му по СОМ(2014)158 и Европейската Комисия, е завела по EUPilot рег.№ 8135/15/JUST и явно е запозната със системния проблем, както има и притежава доказателства за това.
Още повече, че самата Европейска Комисия публично е афиширала задължението си за контрол по върховенството на закона на ПЕС във всички държави-членки чрез прессъобщение IP-14-237/11.03.2014 на ЕК.

ИСКАНЕ:
Уважаеми Главен прокурор, моля да отмените отказа на Пенка Богданова – заместник на главния прокурор при ВКП, да отмени като неправилни, необосновани и незаконосъобразни: постановленията на Апелативна прокуратура София (от 27.10.2015 г. по преписка №4764/15 г.) и на Окръжна прокуратура Видин (от 24.08.15 г. по преписка №1174/15 г.) и разпоредите извършване на пълна и всеобхватна проверка на всички закононарушения, посочени в жалбата, и събиране на доказателства за тях.
В случай, че се открият достатъчно данни – да бъдат образувани досъдебни производства срещу частните съдебни изпълнители по моите и на дружествата ми дела поради системно неспазване и погазване на правото на Европейския съюз и възпрепятстване на протичането на справедлив и ефективен съдебен процес, тъй като същите действия на ЧСИ водят до използване на служебното положение за облагодетелстване на моите кредитори, както и за тях самите поради събиране на такси и разноски по невалидни изпълнителни дела, поради което са ми нанесени и се нанасят непоправими материални и морални вреди.

ПРИЛОЖЕНИЕ:
– Писма на прокурор Ивайло Занев от СЗ „Антикорупция“ към СГП с изх. № 268/27.07.2016 г. до ИВСС и КЧСИ;
– Отговор от СРС на въпрос, зададен по реда на ЗДОИ за наличието на т.нар. „тъмна стая“.
– Призовка за принудително изпълнение по изп. д. №20117240400707 с изх. №5335/15.06.18 г.;
– Призовка за принудително изпълнение по изп. д. №20117240400707 с изх. №5334/15.06.18 г.;
– Обявление за публична продан по изп. д. №20117240400918.
– Преписка с вх. № 4062/2016 г. от 08.03.2018 г. от Пенка Богданова – заместник на главния прокурор при ВКП.  постановление на ВКП 08.03.2018

10.08.2018г.
гр. София

С уважение: Ивайло Илиев


Още новини

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *