Начало » Библиотека » Архив - документи » Защита на длъжника при проведено изпълнение по обезсилена заповед…

Защита на длъжника при проведено изпълнение по обезсилена заповед…

Защита на длъжника при проведено изпълнение по обезсилена заповед…

Защита на длъжника при проведено изпълнение по обезсилена заповед за незабавно изпълнение

Настоящата статия се концентрира върху един актуален проблем на правоприлагането: какви са средствата за защита на длъжника при проведено изпълнение във връзка с издадена заповед за незабавно изпълнение при последвало обезсилване на заповедта. Както е известно, с приемането на новия ГПК[1] в чл. 417 ГПК бе въведен институтът на заповедта за незабавно изпълнение. Нейната основна отлика спрямо общата заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се състои в това, че възражението на длъжника поначало не спира започнато въз основа на издадената заповед изпълнение. Проблемът е, че така както възражението не спира изпълнението, то и продължаващото изпълнение не освобождава заявителя от задължението да предяви установителен иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК. Поради това се поставя и въпросът за защитата на длъжника срещу принудителното изпълнение в случаите, когато заповедта е била обезсилена заедно с издадения от съда изпълнителния лист.

Подходът на статията ще бъде да се разграничи ясно обсъжданата хипотеза спрямо други хипотези, при които липсва един или друг основополагащ белег и поради това проблем не се поставя. Ще бъдат разгледани няколко паралелни въпроса, които имат връзка с по-общата проблематика на заповедното производство и ще се направи опит за анализ на възможните разрешения за решаване на проблема.

На първо място – защита на длъжника може да касае хипотези, в които възражението срещу издадената заповед не спира изпълнението (чл. 417, т. 1-8 ГПК и редица хипотези в специалните закони[2]), и такива, в които изпълнението се спира (чл. 417, т. 9 ГПК). В случай на възражение срещу заповед за незабавно изпълнение, издадена въз основа на менителничен ефект, то изпълнението изобщо не би могло да започне, така че защитата на длъжника в този случай ще се сведе до възражението по чл. 414 ГПК, с което възможността за принудително изпълнение ще бъде „парализирана” (чл. 420, ал. 1 ГПК). Същото важи и в случаите, когато заповедта е издадена въз основа на документ по т. 1-8 на чл. 417 ГПК, но е представено надлежно обезпечение, респективно убедителни писмени доказателства, въз основа на които длъжникът иска спиране на изпълнението[3]. Така практически важни за настоящата тема остават другите хипотези на чл. 417 ГПК, както и тези по специалните закони.

Още тук обаче трябва да се обърне внимание на няколко други въпроса. Възражението в случая на заповед, издадена въз основа на документ по чл. 417, т. 1-8 ГПК, не би могло да доведе до спиране на изпълнението освен в случаите на чл. 420, ал. 1 in fine ГПК, но това не значи, че заявителят не трябва да предяви иск в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. В първите месеци на прилагане на ГПК бяха налице изолирани случаи, в които съдът оставяше без разглеждане установителни искове на кредитори, тъй като твърдеше, че те могат да черпят права от издадената заповед и изпълнителен лист, по които изпълнението не спира, и затова нямат правен интерес от завеждане на установителен иск. Това становище е грешно, защото не отговаря на законовия текст на чл. 422, ал. 1 ГПК, който препраща към реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, а именно, че при непредявен иск заповедта се обезсилва, а с нея и изпълнителният лист, издаден въз основа на заповедта[4]. При положение че законът изрично задължава заявителят да предяви установителен иск, то следва да приемем, че възражението по чл. 414 ГПК и искът по чл. 415 ГПК формират една отделна линия от отношения, която няма общо със самото принудително изпълнение. То е процесуално независимо от евентуалния исков процес между страните, но е функционално свързано с него[5].

От друга страна, съществува спор дали следва да се спазва един и същи ред при възражение срещу документ по чл. 417, т. 9 ГПК и срещу документ по останалите осем точки тогава, когато е поискано спиране съгласно чл. 420, ал. 1 ГПК. Все пак напоследък надделява становището[6], че спирането трябва да настъпи по един и същи ред, а именно – при произнасянето на съда по чл. 417, т. 9 ГПК той изрично постановява, че изпълнението е спряно и заповедта не може да е изпълнително основание. В противен случай съществува опасност ако се приеме, че спирането настъпва по право (тъй като изискване за внасяне на обезпечение, респективно представяне на доказателства няма), да бъде образувано порочно изпълнително производство и действията на съдебния изпълнител да трябва да се отменят впоследствие. Също така дори когато производството спира на основание, независещо от преценката на съда (общо съгласие на страните, смърт на една от тях), спирането подлежи на обжалване, тоест въведен е единен режим на спирането, който трябва да се спазва, независимо от това дали то настъпва по силата на възражението или е необходимо внасяне на обезпечение, респективно представяне на доказателства.

Трябва да се има предвид и нещо друго. Чл. 419 ГПК създава възможност за длъжника да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение, което е отделен акт на съда, наред с издаване на заповедта и на изпълнителния лист. Поставя се въпросът дали по реда на чл. 419 ГПК може да се иска и обезсилване на изпълнителния лист. Едно възможно мнение е, че подобно искане е недопустимо, защото то влиза в предметния обхват на възражението по чл. 414 ГПК. Практиката приема обратното становище.[7] Аргумент за това е, че обжалвайки разпореждането за незабавно изпълнение длъжникът оспорва самата изпълняемост на правото, което значи, че без обезсилване на изпълнителния лист неговото обжалване остава безпредметно. В същото време връзката между защитата срещу разпореждането за незабавно изпълнение и тази срещу изпълнителния лист е безспорна, като доказателство е не само трайно наложилото се в практиката инкорпориране на тези два акта в един и същ документ, но и текстът на чл. 419, ал. 2 ГПК, съгласно който възражението срещу разпореждането за незабавно изпълнение може да се основе единствено на съображения, извлечени от актовете по чл. 417 ГПК.

Пропуск на законодателя е и, че когато говори за прекратяване на изпълнението по чл. 422, ал. 3 ГПК, не включва изрично и хипотезата, когато изпълнението е вече изцяло извършено и вземането на кредитора е удовлетворено. Принципна разлика с изрично уредената хипотеза липсва, защото и в двата случая изпълнението следва да бъде предотвратено и единствената особеност е на какъв етап се намира изпълнението, тоест какво е съотношението на изпълненото спрямо онова, което съгласно заповедта за незабавно изпълнение трябва да бъде удовлетворено. Това обаче изобщо не влече различен режим или начин за защита на длъжника. Затова и така дадената формулировка на чл. 422, ал. 3 ГПК необосновано ограничава правото на защита на длъжника срещу незаконосъобразно изпълнение.

По принцип проблем не се поставя при предявен иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК. Ако искът е предявен, но впоследствие отхвърлен, чл. 422, ал. 3 ГПК е пределно ясен във формулировката си. Ако пък искът е предявен в срок, но не са представени доказателства пред заповедния съд, в този случай се прилага чл. 415, ал. 1 ГПК и заповедта заедно с изпълнителния лист се обезсилват. Тук обаче се поставя въпросът каква е съдбата на вече предявения в срок установителен иск, тъй като кредиторът не би имал интерес от благоприятно решение по установителния иск, когато изпълнителната сила на заповедта е била отнета с обезсилването й. В този случай следва да е допустимо изменение на иска, като ищецът премине от установителен към осъдителен иск[8]. Тогава обаче материалноправните последици от подаването на заявлението по чл. 417 ГПК би трябвало да се съобразят с изменението и да се счита, че са настъпили от този момент, а не от момента на подаване на заявлението, както предвижда презумпцията на чл. 422, ал. 1 ГПК[9]. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 415, ал. 1 ГПК трябва да се тълкува систематично с ал. 2, която свързва предявяването на иска с представянето на доказателствата пред заповедния съд, а не само с депозирането на исковата молба пред исковия съд. Този наглед страничен въпрос има голямо практическо значение най-вече поради спорното положение откога давността се счита за прекъсната, а така също и за евентуална дължимост и размер на лихвите за забава.

Така при уважаване на изменения иск изпълнителната сила ще възникне по силата на самото осъдително решение (чл. 404, т. 1 ГПК). И тук обаче е възможно до момента на обезсилването да е било изпълнено и да се стигне до два различни титула в полза на кредитора – единият ще е заповедта за незабавно изпълнение до момента на обезсилването й, ако е изпълнено, а другият – съдебното решение по осъдителния иск. В този случай отново се стига до колизия[10].

Проблем не се поставя и в случаите, когато изпълнението не е започнало към момента, когато длъжникът може да се защити с влязло в сила отхвърлително решение по установителния иск, влечащо обезсилване на изпълнителния лист и прекратяване на изпълнителното производство (чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК)[11].

Интерес буди каква е съдбата на заповедта и изпълнителния лист тогава, когато в течение на исковото производство страните са сключили спогодба и тя е била одобрена от съда (чл. 234 ГПК). Възможно е да се мисли, че десезирайки съда чрез постигнатата спогодба, страните са целяли доброволно уреждане на спора помежду си и след влизане в сила на спогодбата, тя действа като договор между тях, поради което и съдебните им спорове следва да се считат за решени, следователно издадените заповед и изпълнителен лист следва да бъдат обезсилени. Подобно мнение обаче ще е погрешно[12]. То не държи сметка за систематичното тълкуване на чл. 234, ал. 3 ГПК и чл. 416 ГПК. Със своята спогодба страните не целят десезиране на съда, а напротив – стабилизиране на заповедта за изпълнение. Доколкото тази спогодба има силата на съдебно решение, то съобразно третото предложение на чл. 416 ГПК с влизането си в сила тя може да бъде основание за изпълнение по заповедта за незабавно изпълнение. При промяна на съдържанието на правоотношението въз основа на спогодбата съдът има възможността да отбележи това върху заповедта, използвайки правомощието си по чл. 418, ал. 2, изр. 2 ГПК. Ето защо заповедта и изпълнителният лист в тези случаи не бива да бъдат обезсилвани от съда.

С оглед на горното може да заключим, че в обхвата на темата влиза хипотезата, при която след подадено възражение по чл. 414 ГПК срещу заповед, издадена въз основа на документ по чл. 417, т. 1-8 ГПК или някоя от хипотезите в специалните закони, без да е поискано, респективно допуснато спиране на изпълнението по чл. 420, ал. 1 ГПК, заявителят, въпреки указанията на съда да предяви установителен иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, не го е предявил, респективно предявил го е, но не е представил доказателства пред заповедния съд и той е обезсилил заповедта, като във всички случаи е било проведено частично или пълно изпълнение върху имуществото на длъжника допреди той да може да се защити, така че да прекрати изпълнителното производство.

Ще бъда разгледани няколко частни случая. Различни хипотези се разграничават при настъпило доброволно изпълнение и евентуално бъдещо възражение на това основание спрямо момента на предявяване на установителния иск. Те най-общо могат да се сведат до следните:

1) След подаване на заявлението по чл. 417 ГПК се издават заповедта и изпълнителния лист, длъжникът плаща (без значение дали преди или след издаване на заповедта), след това възразява, а междувременно изпълнението се провежда;
2) След подаване на заявлението по чл. 417 ГПК се издават заповедта и изпълнителния лист, длъжникът плаща (без значение дали преди или след издаване на заповедта), но не възразява, а междувременно изпълнението се провежда;
3) След подаване на заявлението по чл. 417 ГПК се издават заповедта и изпълнителният лист, длъжникът възразява, междувременно изпълнението се провежда, а впоследствие след предявяване на иска по чл. 422 вр. 415 ГПК длъжникът плаща и възразява.

В първата хипотеза последиците ще бъдат определени съгласно това дали установителният иск бъде предявен, като при негово предявяване и позоваване в рамките на исковото производство хипотезата ще стане идентична като резултат с третата – и при двете ще е налице редовно образувано исково производство и след отхвърляне на иска и проведено принудително изпълнение ще може да се приложи чл. 422, ал. 3 ГПК. Ако пък искът не е предявен, то се касае за типичния случай, чието решение ще бъде обсъдено по-надолу.

По-спорна е втората хипотеза. След доброволно плащане и от друга страна – проведено принудително изпълнение претенцията на заявителя ще бъде удовлетворена два пъти. Възможно ли е в този случай длъжникът да може да иска връщане на доброволно даденото, респективно на полученото от заявителя след принудителното изпълнение? От една страна, известно е, че плащането няма погасително действие тогава, когато длъжникът е бил в заблуда относно задължението си, респективно относно личността на кредитора.[13] Известен е принципът, че който плаща зле, плаща два пъти. Вярно е също така, че и двете плащания – както доброволното, така и принудителното – са законосъобразни, тъй като се коренят в две различни основания: за доброволното това е съществуващият и непогасен към момента на плащането дълг, а за принудителното – валидният изпълнителен лист, въз основа на който може да се образува изпълнително производство. За да се претендира връщане на неоснователно даденото, то трябва да е липсвал юридически факт, въз основа на който да е било дадено, а в случая това не е налице. Ако се допусне подобно „заобикаляне” на преклузивния срок за възражение срещу заповедта за изпълнение (макар и то да рефлектира косвено в един отделен процес по иск с правно основание чл. 55 ЗЗД), то ще се обезсмисли процесуалната преклузия.

Вярно е, че кредиторът заявител е наясно с „дублираното” плащане и се явява недобросъвестен спрямо длъжника. Когато един кредитор е получил плащане преди издаване на изпълнителния лист и след това образува изпълнително дело за същата сума, той очевидно злоупотребява с права и тази злоупотреба носи по-голяма опасност от немарливостта на длъжника да възрази срещу заповедта след валидно плащане. Длъжникът в този случай обаче има друг път за защита – възражение по чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК, че дължимата сума вече е платена. За тази цел е необходимо представянето на заверена разписка, че сумата по изпълнителния лист е била заплатена от него на кредитора. При липса на такова възражение изпълнението ще продължи и длъжникът не би следвало да има отделен иск за неоснователно обогатяване, защото това вече би заобиколило преклузията на две негови възможни форми на защита – възражението по чл. 414 ГПК и това по чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК.

Известно е, че длъжникът не получава препис от заявлението на кредитора, а уведомяването му става факт едва след получаване на препис от заповедта от съдебния изпълнител. Той обаче би могъл да разбере за подаденото заявление по всякакви други „неофициални” начини и би могъл да подаде възражение преди получаването на заповедта заедно с призовката за доброволно изпълнение.

Два въпроса са спорни. На първо място, валидно ли е такова възражение от страна на длъжника, а ако да – то как следва да процедира съдът. Трябва да се разграничат два момента от развитието на заповедното производство. От една страна, образуването на заповедното производство става факт с подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. От друга страна, образуването на производството не значи, че от този момент и двете страни имат право да участват, тъй като ответникът във всички случаи следва да бъде уведомен. Все пак обаче, доколкото може да адресира валидно възражението си при наличие на образувано дело, следва да се приеме, че той може да подаде възражението по чл. 414 ГПК, респ. чл. 419 ГПК и преди да бъде уведомен за заповедта и изпълнителния лист. Противното би означавало излишен формализъм с оглед на ясната воля на длъжника. Съдът обаче не би могъл да извърши каквито и да било процесуални действия, докато не започне да тече двуседмичният срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ако длъжникът знае по някакъв заобиколен начин за подаденото заявление, поради отношенията си с кредитора, то съдът няма как служебно да е наясно с тези обстоятелства, още повече, че сроковете за него са императивни. Затова при получено възражение преди двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК е редно съдът да изчака този срок да започне да тече и едва тогава да изпрати възражението на заявителя с указания за предявяване на установителен иск.

Друг по-скоро „технически“ проблем, който обаче рефлектира пряко върху правата на длъжника, е този, че едномесечният срок по чл. 415, ал. 1 ГПК започва да тече от съобщаването на заявителя за постъпилото възражение. Преди да бъде уведомен за него, срокът не би могъл да започне да тече. При положение че изпълнението през това време не спира обаче това създава много сериозна опасност от умишлено укриване на заявителя с цел изпълнението да бъде проведено до момента, когато спорът премине в исковата си фаза, а тогава вече длъжникът може да е останал без имущество. Така той може изобщо да не успее да се защити дори и искът на кредитора да бъде отхвърлен (например ако преди отхвърлителното решение изпадне в свръхзадълженост и спрямо него бъде открито производство по несъстоятелност). В същото време длъжникът би могъл да иска спиране на изпълнението заедно с възражението, но е възможно към този момент той да няма ликвидни средства за обезпечение, но в един по-късен момент, да намери такива, само че тогава няма да има ред, по който да може да ги представи като обезпечение. Като възможно пресичане на тези злоупотреби de lege ferenda би могло да се препоръча въвеждането на двоен срок в тежест на заявителя – от една страна, настоящият едномесечен от съобщението на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК, но редом с това и краен (например два месеца) от подаване на заявлението по чл. 417, ал. 1 ГПК. В случая правото на защита на страната не е нарушено, тъй като заявителят е наясно, че длъжникът би могъл да подаде възражение и може да се защити срещу това, като следи сам движението на делото си, още повече, че това не би дерогирало задължението на съда да съобщи за постъпилото възражение. Подобна конструкция, при която страната сама следи за началото и края на процесуален срок не е непозната дори на новия ГПК – в този смисъл е практиката по приложението на чл. 63, ал. 2 ГПК. Не е странно и въвеждането на подобен двоен срок, съобразен от една страна с узнаването на страната, а от друга – с обективното възникване на юридическия факт, от който започва да тече срокът – така например сроковете за отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл. 232 ГПК /отм./. Като евентуална алтернатива би могло да се помисли за възможност на длъжника да иска спиране на изпълнението във всеки един момент след получаване на преписа от заповедта. Така, макар и на цената на представено обезпечение, той би могъл да избегне потенциално по-дългосрочни вреди.

След като установихме хипотезата, при която длъжникът ще се нуждае от защита срещу проведеното изпълнение, трябва да се анализират възможните форми на защита.

На първо място, възможно е издаването на обратен изпълнителен лист в полза на длъжника, като този изпълнителен лист да му послужи за възстановяване на неоснователно осребреното от страна на заявителя. Чл. 422, ал. 3 ГПК изрично препраща към процедурата за издаване на обратен изпълнителен лист, уредена в чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК. Особеното обаче е, че тази възможност е предвидена в случаите, когато искът по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК е бил отхвърлен с влязло в сила решение, тоест хипотезата на обезсилена заповед не се включва в тази разпоредба. Напротив, тя визира случаите, когато производството пред първоинстанционния съд е било валидно и е завършило с решение по съществото на спора. Касае се за хипотеза, в която производството е преминало през обичайния си ход – а именно: след възражение от длъжника кредиторът е предявил установителен иск, но е било установено, че вземането му не съществува.

Причината чл. 422, ал. 3 ГПК да визира само тези случаи е, че единствено при тях съдът е направил необходимата проверка за съществуването на вземането и би могъл да заключи, че тъй като то не съществува, то и принудителното изпълнение във връзка с него се оказва лишено от правно основание. Когато се касае за обезсилване поради непредявяване на иска, съдът, прекратявайки изпълнението, би се ангажирал негласно с произнасяне по съществуването на вземането, а в действителност неговото правомощие да обезсили заповедта и изпълнителния лист в тези случаи изхожда от друга предпоставка – липсата на доказателства за предявен установителен иск (чл. 415, ал. 2 ГПК). Затова и тълкуването по аналогия в случая изглежда непрецизно. Още повече, че в хипотезата на чл. 422, ал. 3 ГПК се касае за спорно исково производство, при което длъжникът е конституиран като ответник и би могъл да се защити, включително чрез сезирането с искане за издаване на обратен изпълнителен лист. В обсъжданата от нас хипотеза производството така и не достига до своя спорен етап, защото искът не е предявен и съответно заповедното производство остава на първоначалната си едностранна фаза. Това има за своя последица, че за длъжника няма предвидена процедура за сезиране на съда за проведеното принудително изпълнение, тъй като на него му липсва легитимация. Ето защо ако приемем тълкуването, че съдът трябва по аналогия да издава обратен изпълнителен лист в тези случаи, това ще значи да предвидим по тълкувателен път правомощие, каквото той няма, при това правомощие, което се задейства по негов собствен почин, доколкото длъжникът не е изобщо страна в това производство и няма ред, по който да може да се обърне към съда.

Въпреки това издаването на обратен изпълнителен лист изглежда най-правилно и логично от гледна точка на ролята на съда. Макар да е подвеждащо да мислим в двойки като „по-малко – по-голямо“, то все пак ако един иск е отхвърлен като неоснователен, спрямо това отхвърляне прекратяването на производството като недопустимо изглежда дори по-тежък порок на претендираното право. Ето защо при липсата на по-тежка възможна санкция за кредитора от прекратяване на изпълнението и възстановяване на първоначалното положение следва да се приеме, че тази санкция е приложима и в разглеждания от нас случай. Още повече, че макар формално да се касае за различни хипотези, то резултатът е един и същ: кредиторът не доказва своето вземане, а това доказване е условие за законосъобразност на принудителното изпълнение. За съда не би трябвало да е от значение дали вземането на кредитора наистина съществува, но не е било надлежно предявено, тъй като надлежното предявяване е част от дължимата грижа на един кредитор, още повече кредитор в заповедно производство, който е получил ясни указания от съда във връзка с последиците от своето бездействие. В противен случай всички процесуални преклузии биха могли да бъдат преодолявани със сляпото позоваване на обективната истина над формалната. Поради гореизложеното би следвало неформалното сходство в хипотезите да бъде уеднаквено със сходна формулировка на закона. При липсата на такава формулировка се налага съдът да извършва служебно правомощия, които не са му предоставени по закон.

В съдебната практика е налице учудващо пренебрежение към проблема. Така в Определение № 226 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 148/2011 г., Г. К., ІІІ г.о. на ВКС решаващият състав, за да приеме, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване, приема, че в предишно определение на съда по реда на чл. 288 ГПК вече е било отговорено на поставения въпрос, а именно – дали при липса на предявяване в срок на иска по чл. 422 ГПК отново се прилага ал. 3 на същата разпоредба. В действителност посоченото определение погрешно тълкува цитираното от него определение на ВКС, тъй като последното не отговаря пряко на въпроса, с който съдът е бил сезиран, а именно – дали при обезсилване на заповедта се прилага чл. 422, ал. 3 ГПК по аналогия. В Определение № 200 от 12.04.2010 г. по ч. гр. д. № 148/2010 г. на ІІІ г. о. на ВКС е направен единствено изводът, че заповедта се обезсилва във всеки един стадий на съдебното производство, ако са налице предпоставките по чл. 415, ал. 1 ГПК. Това обаче не означава, че във всеки един случай се прилага чл. 422, ал. 3 ГПК, защото за приложението на последния текст е необходим различен фактически състав – а именно отхвърлително решение по установителния иск. С други думи, фактът на обезсилване на заповедта не влече само на това основание издаване на обратен изпълнителен лист.

Мислимо е предявяването на нарочен иск на деликтно основание (чл. 45 ЗЗД) от страна на засегнатия длъжник. Аргумент за това може да е фактът, че изпълнявайки срещу имущество на длъжника, без да има основание, кредиторът нарушава негово абсолютно право над имуществото обект на принудителното изпълнение, а при липсата на договорна връзка това нарушение би следвало да се подведе под деликтния състав.

Такова решение обаче се сблъсква с няколко проблема. Трудно може да се изведе виновно поведение на кредитора, ако и да се предполага такова по силата на презумпцията за вина. Непредявяването на иск в никой случай не може да бъде прието за виновно бездействие на кредитора, защото липсва предхождащо задължение за предявяване, а и неблагоприятните последици в този случай са изцяло за него. Това, че неблагоприятни последици се създават и за длъжника, е резултат от сложната конструкция на заповедното производство, при която производството се развива в две фази при постъпило възражение. Но да се докаже, че кредиторът е тръгнал по този сложен път единствено за да може да увреди длъжника, изисква да се докаже умисъл, като в този случай доказването е в тежест на длъжника, който не може да се ползва от  презумпцията за вина относно по-тежките й форми. По-големият проблем обаче е, че дори да се докаже вина, то връзката между виновното поведение и вредоносният резултат не е налице. Това е така, защото вредата за длъжника настъпва от извършеното изпълнение, а то не настъпва по силата на непредявения от кредитора иск. Изпълнението само по себе си не може да се вмени във вина на заявителя, тъй като не се извършва от него, но то не може да се вмени във вина и на органите на съдебното изпълнение, защото техните действия почиват на изпълнителния титул на заявителя. Поради това източникът на вредоносния резултат не би могъл да се търси в нечии виновни действия.

Спорно е и наличието на вреди в този случай, ако приемем, че в полза на длъжника се създава вземане за обезщетение, което обезсмисля конструкцията за вредоносния резултат. Но дори да приемем, че вреди са налице, съставът по чл. 422, ал. 3 ГПК също е свързан с евентуално намаляване на патримониума на длъжника, но никъде не се говори за „вреди”, както например в хипотезата на чл. 403 ГПК. И макар хипотезата по чл. 422, ал. 3 ГПК да е формално различна от обсъжданата, последицата отново е незаконосъобразно принудително изпълнение. Щом чл. 422, ал. 3 ГПК не говори за вреди като елемент от фактическия състав за издаването на обратен изпълнителен лист, няма основание да се смята, че при сходна хипотеза вредите ще са част от фактическия състав. Тогава явно, че основанието на защитата на длъжника в този случай няма да лежи на плоскостта на непозволеното увреждане.

Накрая трябва да се разгледа и възможността за защита на длъжника чрез института на неоснователно обогатяване (чл. 55 и сл. ЗЗД). Така е решен въпросът в редица съдебни актове[14], като аргумент за това може да бъде, че при липсата на договорна връзка, а така също и на виновно поведение на кредитора, то кондикционният състав отговаря най-добре на интереса на длъжника, тъй като той би следвало да доказва единствено имущественото разместване. В първото от цитираните решения съдът квалифицира прехвърлянето на кредитор, чието вземане се е оказало несъществуващо, като недействително и така обосновава претенцията за връщане на даденото като дадено без основание.

Наистина неоснователното обогатяване дава най-добра възможност за доказване на желания от длъжника резултат, а именно – че незаконосъобразно е било посегнато върху неговия патримониум. Трябва обаче да се имат предвид няколко неща. На първо място, към момента на принудителното изпълнение то е било напълно основателно, тъй като е било част от валидно образувано изпълнително производство по изпълнителен лист, издаден на заявителя. Ето защо длъжникът може да иска обратно даденото на отпаднало основание, защото само при тази хипотеза може да се стигне до връщане на нещо, което е било получено правомерно от кредитора. Основанието следва да отпадне, като бъде обезсилено към момента на неговото възникване[15]. С други думи, отпадането, когато се касае за вече извършено плащане, трябва да бъде с обратна сила. Обратната сила не може да бъде изведена тълкувателно, а трябва да бъде изрично изведена от конкретна правна норма[16]. В случая на обезсилване на изпълнителния лист липсва правна норма, която изрично да постановява, че след обезсилването цялото процесуално правоотношение се погасява с обратна сила и остава без основание. Една такава разпоредба, макар да е логична, не е изрично предвидена, а освен това нейното предвиждане би придало на едно процесуално производство като изпълнителното последици, типични само за материалноправните отношения.

Друг проблем на едно подобно схващане е, че между кредитор и длъжник няма пряка връзка, тоест длъжникът не е престирал на кредитора, тъй като това е било извършено от органите на съдебното изпълнение. Как би могъл длъжник да търси даденото от него, когато то не е дадено от него? Противоречието е видно, тъй като съставите на чл. 55 ЗЗД визират случаи, когато е налице връзка между кредитор и длъжник, а в случая на принудително изпълнение взискател и длъжник нямат отношение помежду си, а процесуални правоотношения със съдебните органи. Също така не бива да се забравя, че ако съдът прецени, че е налице неоснователно обогатяване, то това негласно ще означава, че съдът признава липсата на кредиторово вземане. Изпълнителният лист обаче е обезсилен не по тази причина, а по причина, че установителният иск не е бил предявен. Непредявяването на иск далеч не означава, че вземането не съществува, респективно, че кредиторът не би могъл да изпълни срещу длъжника. Неоснователността на принудителното изпълнение произтича от неизпълнението на процесуално условие, при което принудителното изпълнение не може да продължи, а не от доказаното несъществуване на вземането на кредитора, както е по чл. 422, ал. 3 ГПК.

Изход би могъл да се намери в субсидиарния състав на чл. 59 ЗЗД – така длъжникът може да избяга от формулировките на специалните състави на чл. 55 ЗЗД, а освен това няма да е нужно да доказва правоотношение между него и кредитора, по което да е престирал, тъй като общият състав на неоснователното обогатяване изисква единствено настъпило обедняване, респективно обогатяване за кредитора. В тези случаи обаче съдът би могъл да отхвърли иска на база на неговата субсидиарност, ако приеме, че длъжникът има друг път на защита. По-големият проблем обаче е, че в този случай длъжникът ще може да получи по-малката стойност измежду своето обедняване и обогатяването на кредитора[17]. По този начин още веднъж би се достигнало до разминаване между обема на обезщетението по чл. 422, ал. 3 ГПК вр. чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК и същия в настоящата хипотеза.

Всички тези изводи показват, че нито един от познатите ни прийоми за обезщетяване на накърнен интерес не може да задоволи пълноценно интереса на длъжника при проведено срещу него неоснователно принудително изпълнение. Приложението на всеки от тях е възможно, но единствено въз основа на аналогия, а не на изричен законов текст. Това обаче създава проблеми във връзка с точното приложение на всеки една от тези форми поради факта, че съставът на обезщетението от неоснователно принудително изпълнение не изпълва цялостно нито един от съставите на самите форми и поради това се налага твърде свободно тълкуване на предпоставките за прилагането им. По-големият проблем обаче е, че без да е налице единен метод за защита на длъжника в тези случаи, това затруднява правоприлагането, като се създават условия за противоречива практика от различните съдилища съгласно различните им разбирания за адекватността на едно или друго средство.

Ето защо de lege ferenda следва да се предвиди изрично състав, по който ответната страна да може да търси обезщетение за вредите, нанесени му от неоснователно принудително изпълнение. Подобен състав ще кореспондира с други подобни състави, при които едно допустимо и правилно към момента на искането действие на съдебните органи впоследствие се окаже извършено без правно основание и от това произтекат вреди за лицето, спрямо което е било проведено действието. В този смисъл е и разпоредбата за издаване на обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК (респ. чл. 282, ал. 6 ГПК, респ. чл. 309, ал. 2 ГПК, респ. 422, ал. 3 ГПК), а така също и чл. 403, ал. 1 ГПК.

Подобно законодателно разрешение ще реши два проблема – на първо място, ще създаде единна практика по отношение на основанието за обезщетяване на длъжника в тези случаи, като не се ангажира с това дали то се търси на деликтно, кондикционно или друго основание. Освен това по този начин ще се уеднакви режимът на защитата на длъжника при неуспешно проведено установяване на вземането на заявителя в заповедното производство по чл. 417 ГПК, като хипотезата на отхвърлен установителен иск ще се приравни на всички други хипотези, в които кредиторът не е доказал вземането си с влязло в сила съдебно решение.

За тази цел обаче трябва да бъдат съобразени няколко неща. На първо място, да се обхванат както хипотезите на частично проведено, така и на изцяло проведено принудително изпълнение. На второ място, да се признае изричната легитимация на длъжника да иска издаването на обратен изпълнителен лист, която към момента липсва в доисковата фаза на заповедното производство. На трето място, да се включи и хипотезата на предявен в срока иск, по който обаче е обезсилена заповедта и изпълнителния лист заради непредставяне на доказателства за предявения иск пред заповедния съд.

По тази причина чл. 422, ал. 3 ГПК трябва да бъде изменен и новата редакция да звучи в смисъл че „ако искът бъде отхвърлен с влязло в сила решение или не бъде предявен в законоустановения сроккакто и ако бъде предявен в законоустановения срок, но не бъдат представени доказателства по реда на чл. 415, ал. 2 ГПК изпълнението се прекратява по молба на длъжника и се прилага чл. 245, ал. 3, изречение второ. Същото важи и за случаите, когато изпълнението е било проведено изцяло“.

Автор: Анастас Пунев

 

Източник: gramada.org

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *