Начало » Блог » За спазването на Правото на Европейския съюз

За спазването на Правото на Европейския съюз

За спазването на Правото на Европейския съюз

Уважаеми европейски съдии,

 Уважаеми народни представители на държавите-членки на Европейския съюз,

 Уважаеми представители на международни организации,

 

Казвам се Александър Сиромахов и не съм длъжник, но в последните месеци се запознах в детайли с проблемите на мои приятели и като цяло на длъжниците в България, изложените от Сдружение Солидарност тежки пороци на съдебната система и по-конкретно тези в Заповедното и Изпълнителното производство по действащия Граждански процесуален кодекс. В хода на разговори с пострадали от действията на ЧСИ, пред нас възникнаха множество въпроси, на които търсим отговор и вашето отношение и съдействие:

  • Какви са субективните предели на вътрешните убеждения на магистратите?
  • След като в Заповедта за изпълнение няма място за мотиви, къде следва да бъдат изложени те? След като наложената практика на съдилищата е да се издава само Заповед за изпълнение, къде тогава са мотивите и указанията на съда?
  • Що е то „вземане“ и „спорно вземане“
  • Що е то извлечение от счетоводните книги?
  • Какво се случва с районни съдии, които с малки изключения, системно нарушват закона, не издават валидни съдебни актове, а издават документи – изпълнителни листове с невярно съдържание? Имат ли те място в съдебната система? ЧСИ също издават документи в Заповедното производство, които са с невярно съдържание без изключение (поради потвърдения образец от Министерство на правосъдието) и образуват изпълнителните си дела без валиден съдебен акт, подлежащ на принудително изпълнение. Уронили ли са престижа и моралния си кодекс си на съдии от Европейския съюз и ЧСИ като юристи, които са длъжни да познават и прилагат Правото на ЕС в връзка с изпълнение на своите функционални задължения като практикуващи юристи?

Настоящото подавам като заинтересован гражданин на Република България и Европейския съюз, като има за задача да изложи аргументирано отказа на органите на съдебната власт по прилагане примата на Правото на Европейския съюз в България, в резултат на което са засегнати над три милиона и половина български, както и множество чуждестранни граждани, под една или друга форма от посочените нарушения, изброени по-долу.

С присъединяването ни към ЕС, България е поела ангажимента да гарантира зачитането на основните права, определени в рамките на съюза, съгласно чл. 19 ал.2 от ДФЕС. Националните съдии са длъжни, ако е необходимо да създадат национален способ, когато такъв не съществува във вътрешното право. Непознаването на принципите и целите и практиката на съюзното право от българския съд в последните 10 години постави в невъзможност българския гражданин да упражни ефективна съдебна защита и неговите права бяха пряко засегнати. Същото доведе до нарушаване на равновесието на упражняване на основни права на българските граждани като потребители. Създадена бе и затвърдена една незаконосъобразна съдебна практика, която ограничава възможностите за процесуална защита н потребителите, от което са облагодетелствани преимуществено банки – получават нерегламентирана държавна помощ чрез неправомерното поведение на съда, който умишлено не е прилагал правото на ЕС. Открива се огромно разминаване между закона и съдебната практика при прилагане дори и на националния закон, когато трябва да се гарантират основни права на потребителите.

Също така, противно на установената съдебна практика на Съда на Европейския съюз /дело C-618/10 Banco Espanol de Credito и дело C-415/11/, българското законодателство не предвижда възможност съдът, пред когото е депозирана молба за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, по силата на който се преминава към незабавно изпълнение, in limine litis или на всеки друг етап от процедурата, дори и да разполага с всички правни и фактически основания, необходими в това отношение, да извърши служебна проверка дали е неравноправна една клауза относно лихва върху забавено плащане и размера на тази лихва за забава, инкорпорирана в договор, сключен между банка или друг продавач или доставчик и потребител, включително в случаите, когато потребителят не е депозирал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение. Съгласно Регламент 805 / 2004 в ГПК бе въведено Заповедното производство по чл. 410 / 417 от ГПК за БЕЗСПОРНИ вземания. На практика обаче юридическите лица и банковите институции чрез чл. 417 от ГПК получават, на база единствено на тяхно твърдение за наличие на вземане, което не е удостоверено безспорно, възможност да предприемат незабавно принудително изпълнение на твърдяното от тях право. По този начин масово се създават фиктивни дългове към потребителите и се ограничава конкуренцията, като се отклоняват средства в особено големи размери на българските и европейските данъкоплатци в неизвестна посока.

Друг важен момент е, че в случаите, в които потребител е осъден в рамките на процедурата по чл. 417 от Гражданско-процесуалния кодекс, той бива уведомен за издадената заповед за изпълнение въз основа на документ от съдебния изпълнител, който, съгласно българското законодателство, вече е наложил на длъжника мерки за обезпечаване на дълга, за който е издадена заповедта за незабавно изпълнение. Поради това е невъзможно или изключително трудно потребителят да упражни правото си на защита в случаите, когато съдебният изпълнител е запорирал неговите банкови сметки, заплата и движими вещи, възбранил е недвижимите му имоти и е започнал действия по принудително изпълнение за продажба на имуществото на лицето, за което се твърди, че има дълг и освен това в негова тежест е наложено изплащането на много високи разноски, вследствие на несъстезателната процедура, уредена в чл. 417 от Гражданско- процесуалния кодекс. Като значително по-слаба страна на потребителя следва да му бъде осигурена максимална висока защита и възможност за упражняване на права. Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г не допуска правна уредба на държава членка да поставя в прекалено трудно или практически невъзможно положение при упражняване на права, а на практика съдебната практика на българския съд допуска това.

Софийски районен съд и болшинството съдилища „инкорпорират“ и самото разпореждане за издаване на изпълнителен лист в самата заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. По-горе беше обосновано защо това е недопустимо, но по този начин отново липсват указания на съда подлежи ли на обжалване това разпореждане, пред кой съд и в какъв срок, отново въвеждайки в заблуждение длъжника, че има това право и след като е платил таксата към съда и разходи на адвокат, получава отговор от окръжния съд, че това разпореждане не подлежи на обжалване поради това, че длъжникът разполага с правото да обжалва разпореждането,  с което се допуса незабавното изпълнение на заповедта и правните последици от уважаването на предходното разпореждане водят до обезсилване на издадения изпълнителен лист. Тази правна бъркотия много умело се използва от окръжните съдилища, за да отказват уважаване на подадени жалби срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист. Наличието на противоречива съдебна практика на районните съдилища в страната по неиздаването на валидни материализирани съдебни актове – Разпореждания, съдържащи необходимите реквизити като дата, номер, мотиви, диспозитив и подпис на съдията, който го е издал е безспорен факт. Същият е констатиран от прокурор И.Занев от Специализирано звено ,,Антикорупция‘‘ към Софийска градска прокуратура в писмо изпратено от него до Инспектората на Висшия съдебен съвет и до Камарата на ЧСИ.

Като институция Върховния касационен съд е уведомен от председателя на Софийски районен съд  за наличието на т.н. ,,Тъмна стая‘‘ находяща се в СРС – незаконен архив, в който се съхраняват стотици хиляди дела в производствата по чл. 417-418 от ГПК, по които ЧСИ не са върнали поканите за доброволно изпълнение обратно в съда. Същото представлява по своята същност отказ на ЧСИ в часност, както и на държавните съдебни изпълнители, от изпълняване на  основните им задължения да връчват актовете на съда (заповед за изпълнение в оригинал в едно с препис от документа по чл. 417 от ГПК, въз основа на който е издадена заповедта, както и на препис от Разпореждането, предхождащо издаването на заповедта за изпълнение). От районния съд не се издават, като отделни съдебни актове и следните 3 разпореждания на съда, задължителни за издаване по закон, а именно:

  • Разпореждане за допускане на незабавното изпълнение на заповедта за изпълнение на парично задължение
  • Разпореждане за издаване на изпълнителен лист
  • Разпореждане за по чл. 42, ал. 2 от ГПК за оправомощаване ЧСИ да бъде връчител на съобщенията на съда.

Вместо това е допуснато издадените изпълнителни листове да напуснат кориците на делото без молба подадена от заявителя, преди дори да бъде дадена възможност за обжалване на разпорежданията (неиздадени или инкорпорирани в заповедта) и преди да бъде дадена възможножност за възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Образуването на изпълнителните дела при съдебните изпълнители само с издаден изпълнителен лист (като съдебно изпълнително основание) е изцяло порочна практика на съда и съдебните изпълнители. Валидното съдебно изпълнително основание е Заповедта за изпълнение, по която с Разпореждането се допуска незабавното й изпълнение. Липсата въобще на валиден съдебен акт на Районния съд по заповедното дело, който да подлежи на самостоятелно обжалване, опорочава делото и целия последващ изпълнителен процес и води до нищожност на самата заповед, както и на образуваното в последствие изпълнително дело. По този начин са опорочени милиони заповедни производства и изпълнителни дела на територията на цялата страна, което е недопустимо от закона, морала и добрите нрави. Неиздаването на съдебен акт, предхождащ заповедта на основание чл. 412, ал. 2, т.2 от ГПК лишава страната от право да се защити срещу неправилната преценка на съда или неговата корупция с частна жалба, която струва само петнадесет лева.

Поради всичко това считам, че порочната практика на българските съдилища не е случайно явление, а е умишлено налагана от властите с цел отклоняване на средства  н размер на милиарди евро и лева на български и чуждстранни граждани и фирми. Това е отнемане на основни права на гражданите и е пряко участие на съдиите от Софийски районен съд в ДОПГ – държавно организираната престъпна група за грабеж на имоти и средства от граждани, малки и средни предприятия – както български, така и международни. Изключително непонятно е бездействието на институциите в Република България – Министър-председател, Президент, Министър на правосъдието, омбудсмана и Висшия адвокатски съвет, както и на европейските институции, които са натоварени със съблюдаването за спазването на Правото на Европейския съюз.

 

Александър Сиромахов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *