Начало » Библиотека » Архив - документи » Искове за признаване за установено, че длъжникът не дължи поради…

Искове за признаване за установено, че длъжникът не дължи поради…

Искове за признаване за установено, че длъжникът не дължи поради…

Искове за признаване за установено, че длъжникът не дължи поради погасяване по давност на вземането

  1. Увод в проблема

В съдебната практика се предявяват искови молби от длъжника по едно облигационно правоотношение, с които той моли съда да признае за установено, че не дължи на кредитора претендирана от последния сума поради това, че вземането се е погасило по давност.

Такива искове обикновено се предявяват срещу доставчик на комунални услуги – дружества за продажба на ел. енергия, топлинна енергия, водоснабдяване, телекомуникационни услуги и др., с оглед обстоятелството, че съгласно Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г., на ОСГТК на ВКС, вземанията на сочените кредитори представляват „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и се погасяват с кратката тригодишна давност и практиката на такива дружества да не „отписват“ от партидата на длъжника стари задължения.

Ищецът не оспорва, дори изрично признава, че е получил доставената от кредитора услуга и че последният е имал вземане за стойността й, но твърди, че поради бездействието на кредитора да потърси събиране на вземането в предвидения от закона давностен срок вземането се е погасило по давност и затова длъжникът предявява отрицателен установителен иск да бъде признато за установено, че не дължи на своя кредитор сумата, на която се равнява вземането.

Ищците изтъкват различни факти, с които се опитват да обосноват правен интерес от тези искове:

– кредиторът изпраща писма, фактури и изобщо покани за плащане на погасените по давност суми, което било достатъчно, за да обоснове правния интерес от иска;

– кредиторът отказва да приеме на каса плащане на непогасените по давност, по-нови задължения, а искал да бъдат платени старите, погасени по давност задължения, поради което предявеният иск бил средство да се принуди кредиторът да „отпише“ старите задължения;

– длъжникът си проверява на интернет страницата на кредитора задълженията по открита от кредитора „партида“ и там фигурират старите, погасени по давност задължения, което му създавало душевни терзания, а с уважаването на иска се целяло да бъдат отписани старите задължения;

– в бъдеще кредиторът можел да образува заповедно дело, по което длъжникът да пропусне да направи възражение, включително поради връчване на заповедта по реда на чл. 47 ГПК, поради което ищецът „превантивно“ правел възражение за давност, което можело да стане само по исков ред, и т.н.

Преди да обсъдя въпроса в кои случаи би бил налице правен интерес у длъжника за предявяване на такъв иск, се налага да разгледам принципния въпрос за естеството на иска в рамките на системата от искове, достъпни на правните субекти за защита на техните субективни граждански права у нас.

  1. Искова защита

Българското право познава три вида искове – осъдителни (чл. 124, ал. 1, пр. 1 ГПК), установителни (чл. 124, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК) и конститутивни (чл. 124, ал. 3 ГПК). Установителните искове могат да имат за предмет съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право.

Съобразно общоприетото и господстващо становище в правната теория (вж. вместо всички Велинов, Л. Погасителната давност по българското частно право. С., 2007, с. 14-27) и в съдебна практика (мотивите на т. 6, абз. 3 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС) погасителната давност е материалноправен институт, изтеклата давност не води до погасяване на самото вземане, а на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение – чл. 118 ЗЗД.

От това не следва, че искове за признаване за установено, че длъжникът „не дължи“ поради погасяване по давност на вземането на кредитора, са недопустими. Ако длъжникът поддържа тезата, че след погасяването по давност кредиторът губи субективното си право на вземане, т.е. че изтеклата давност води до прекратяване изобщо на субективното право на кредитора, искът е допустим и съдът по съществото на спора следва да отговори на доводите на ищеца.

От това следва обаче, че иск за признаване за установено несъществуването на вземането на кредитора е неоснователен. Искът е неоснователен на самите твърдения, при които е предявен – вземането продължава да съществува, но е придобило ново качество – станало е естествено вземане. Макар в съдебната практика да битува диспозитивът на отрицателните установителни искове за вземания „не дължи“, такъв диспозитив ГПК не познава – предмет на отрицателния установителен иск е несъществуването на едно право, на едно вземане.

Струва ми се, че исковете при останалите наведени от длъжника твърдения за наличие на правен интерес са недопустими:

Изпращането на писма, фактури и изобщо покани за плащане на погасените по давност суми от кредитора свидетелства, че кредиторът поддържа, че има такова вземане към длъжника. Но по това спор няма – и длъжникът признава, че такова вземане е налице, а оспорва само че то впоследствие е погасено по давност. Право на кредитора е да кани длъжника сутрин, обед и вечер да му плати и погасените по давност вземания, а на преценката на длъжника е дали да плати тези съществуващи вземания. Фактът, че кредиторът кани длъжника да плати погасени по давност вземания, не означава, че кредиторът оспорва те да не са погасени по давност – напротив, кредиторът е пределно наясно, че тези вземания са погасени по давност, но продължава да се надява да получи плащане от длъжника – което е негово право.

Несериозно е да се поддържа, че душесмутът на длъжника от това, че кредиторът не е отписал счетоводно погасените по давност е достатъчно за предявяване на иск за признаване за установено, че длъжникът „не дължи“ задълженията, които длъжникът си следи в интернет страницата на кредитора.

Несериозно е да се поддържа, че е налице правен интерес от „превантивното“ възражение за давност чрез отрицателен установителен иск от длъжника пред възможно бъдещо заповедно дело на кредитора. Обосноваване на интерес от съдебно установяване на погасяването по давност на вземанията, предмет на предявените искове, с твърдения за бъдеща небрежност, свързана с пропускане от страна на длъжника на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК при евентуално развило се заповедно производство, е лишено от правни съображения (решение № 63 от 24.02.2015 г. по в.т.д. № 83/2015 г., Окръжен съд-Варна), тъй като възражението за давност е отбранително средство на длъжника, а бъдещата, хипотетична небрежност на длъжника не може да го ползва.

  1. Положителен установителен иск за правно качество „естествено“ на вземането

Правен интерес от самостоятелното установяване погасяването по давност на вземания, т.е. на правното качество „естествено“ на задължението, съществува при исковете по чл. 254 ГПК (отм.) по отношение на вземания на ответника, за които е издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.), тъй като с тези нарочно уредени в закона искове се парира изпълнителната сила на несъдебното изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес (неслучайно, преди изричното им уреждане в ГПК (отм.) като установителни, в по-старата доктрина при действието на ЗГС от 1930 г. е преобладавал възгледът, че исковете не са установителни, а конститутивни – за постановяване не недължимост на вземането или погасяването му по давност, а за прекратяване на изпълнителния процес – вж. спора у Сталев, Ж. Исковата защита на длъжника срещу принудителното изпълнение. С., 1948, с. 183 и сл.).

Исковете, които коментирам тук, не са такива, тъй като ищецът не твърди ответникът да се е снабдил с изпълнителен лист на основание извлечение от счетоводните си книги при действието на ГПК (отм.). Недопустимостта на искове за „недължимост“ на суми поради погасяване по давност, за които не е издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.), се поддържа и в най-новата доктрина – Тихолов, Ст. Върху основните схващания за същността на погасителната давност по Закона за задълженията и договорите в българската правна теория след 1947 г. – Адвокатски преглед, 2015, № 4-5, с. 41, бел. № 12.

Правен интерес от самостоятелното установяване погасяването по давност на вземания, т.е. на правното качество „естествено“ на вземането, би могъл да се признае и ако действително между страните по материалното правоотношение – кредитор и длъжник – съществува спор относно това дали един вземания са погасени по давност, т.е. ако кредиторът освен че иска от длъжника и го кани извънсъдебно да плати едни вземания, твърди и, че те не са погасени по давност, а длъжникът отказва да плати именно защото счита, че те са погасени по давност. Намирам, че е допустим иск за признаване за установено в отношенията между кредитор и длъжник, че вземанията на първия са станали естествени, тъй като макар да съществуват, са погасени по давност. Вярно е, че такъв иск за установяване на правното качество на едно вземане не е изрично предвиден в чл. 124, ал. 1 ГПК (искът не е за признаване несъществуването на право на принудително изпълнение за погасените по давност вземания на кредитора, защото това право не е гражданско субективно право, а гражданският съд може да разглежда спорове само за такива права), но за допустимостта му не намирам основания за съмнения. Правната квалификация на един такъв иск би била чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК, т.е. той би бил положителен установителен иск.

Правен интерес от такъв иск обаче не може да бъде изведен от твърденията на ищеца, че ответникът отказва да приеме на каса плащане на непогасените по давност, по-нови задължения, а иска да бъдат платени старите, погасени по давност задължения. Подобно поведение на кредитора представлява хипотеза на забава на кредитора, срещу последиците на които законът дава достатъчно права на длъжника – чл. 96-98 ЗЗД. То може да представлява и злоупотреба с монополно положение, но не обосновава правен интерес от иск пред гражданския съд, освен ако кредиторът не твърди действително, че вземанията не са погасени по давност. Правен интерес от установителен иск е налице при правен спор, т.е. разногласие в правните становища на страните по правоотношението относно съществуването на правото или неговите правни качества.

  1. Заключение

В заключение е видно, че искове за „недължимост“ на парични задължения поради тяхното погасяване по давност биха били в огромното число или недопустими, или неоснователни. Същевременно такива искове никак не са малобройни в съдебната практика. На какво дължим това? Има няколко причини.

Голяма част от страните и по-скоро адвокатите по инерция продължават на предявяват такива искове (а някои съдилища и да ги уважават!) при спомена за исковете по чл. 254 ГПК (отм.) по отношение на вземания на ответника, за които е издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.), които искове обаче, освен че са изрично предвидени в закона, имат съвършено различно предназначение и функция от исковете, които коментирам в статията.

Друга част от страните и по-скоро адвокатите предявяват такива искове, неразбирайки същността на погасителната давност като отбранително средство за защита на длъжника по едно облигационно правоотношение, а не като „нападателно“ такова, което може да послужи за предявяване на иск.

Накрая има страни и по-точно адвокати, които предявяват такива искове с пълното съзнание, че те са злоупотреба с право. Искови молби с ответник монополист на битово-комунални услуги и с искане за „отписване на погасени по давност задължения“ зачестиха след изменението на минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. с ДВ, бр. 28 от 28.03.2014 г.

Очевидно е, че подобни искови молби се предявяват нерядко с цел да се спечелят разноски за адвокатски хонорар на гърба на ответника монополист на битово-комунални услуги: след като не може да има спор коя е приложимата норма за поределяне на давностния срок при наличието на Тълкувателно решение по въпроса и след като кредиторът действително кани длъжника да плати погасените по давност задължения, очакването е, че това е достатъчно за уважаване на отрицателния установителен иск за „недължимост“ на вземанията и автоматично (чл. 78, ал. 1 ГПК) присъждане на разноски. Очакването е за спечалване на лесно от правна и фактическа страна дело и на разноски на гърба на монополиста. В действителност, тези искове в големия брой случаи са очевидно недопустими и срещу предявяването им съдилищата трябва своевременно да реагират.

 

 

Източник: challengingthelaw.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *