Смисълът на заповедното производство е в една бърза, по-евтина и опростена съдебна процедура да се установи дали твърдяното от кредитора вземане е спорно и ако то е безспорно, кредиторът да се снабди със съдебно изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си. Друга цел на заповедното производство е да даде възможност на длъжника да плати доброволно вземането със съдействието на съда и с малко разноски, без да се стига до принудително събиране на вземането (чл. 414а ГПК).Целите на производството: опростеност, ускореност и ефективност, но и улеснено признаване и изпълнение на съдебния акт, всъщност са прогласени в Регламент (ЕО) № 861/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес и в Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. В Доклад от 13 октомври 2015 г. на Комисията до Европейския парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет относно прилагането на посочения регламент е посочено, че бързото и ефективно събиране на безспорни неизплатени задължения е от първостепенно значение за стопанските субекти в Европейския съюз. Просрочените плащания са една от основните причини за изпадането в неплатежоспособност, особено при малките и средните предприятия, и водят до загуба на много работни места. Това е накарало редица държави членки да въведат опростени процедури за издаване на заповед за плащане. Производството по издаване на заповед за плащане има за цел да се осигури бързо и икономически ефективно средство за съдебна защита срещу длъжника, задължаващо го да заплати определена парична сума.Изложеното дава основание да се заключи, че с въвеждането на института на заповедното производството българското законодателство отговаря на европейските стандарти за осигуряване на бърза и ефикасна процедура за снабдяване на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си, когато длъжникът не оспорва задължението си, но не го и изпълнява, а когато го оспорва – даващо яснота на кредитора за необходимостта от установяването му по съдебен ред в спорното исково производство.

  1. Противно на целите на заповедното производство и прекомерно увреждащо правата на икономическите субекти е да се дава възможност на длъжника да възразява във всички случаи, безсрочно и безпричинно, при положение че заповедта за изпълнение му е била връчена законосъобразно на всички известни адреси, като е поставено уведомление на вратата и в пощенската кутия. По този начин недопустимо се създава правна несигурност до степен, при която се засяга ефективността на заповедното производство и се компрометира целта му. Възприемането на такова разрешение стимулира недобросъвестно поведение на длъжника да се укрива, като в същото време от това свое недобросъвестно поведение длъжникът черпи изгодни за себе си правни последици – забавя съдебната процедура и уврежда правата на кредитора, което е недопустим правен резултат.

Намираме, че макар, от една страна, сега направеното предложение (с коментирания от авторите законопроект можете да се запознаете тук) за добавяне на чл. 423а ГПК като допълнение към отпадането на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК да има предимството, че спестява ненужни съдебни процеси и разходи и за двете страни, спрямо досегашния текст (за задължителен исков процес и съответно стабилно съдебно решение)от друга страна, то влиза в конфликт с изискванията на Европейската конвенция за правата на човека и протоколите към нея, които гарантират правото на кредитора на защита на собствеността му (в широк смисъл) и правото на справедлив съдебен граждански процес. Предложеното безсрочно отлагане на окончателното съдебно установяване на вземането и неговото изпълнение създава за кредитора съществени рискове, както правни, така и икономически: докато безсрочното съхраняване на документите за дълга може и да е възможно, макар и икономически неизгодно, то останалите доказателства може да погинат (напр. веществени доказателства, смърт на свидетели и пр.). Когато кредиторът е добросъвестен, подобно негово злепоставяне е неоправдано, ако служи само да се толерира неангажираността на длъжника (напр. ако длъжникът е видял и се е запознал със съдържанието на поставеното му уведомление по чл. 47 ГПК и въпреки това поради липса на средства или незаинтересованост не е отишъл да вземе заповедта от съда). Не бива да се пропуска и рискът от злоупотреби от страна на длъжника, който може умишлено да отлага подаването на възражение, докато отпадне възможността кредиторът да използва дадени доказателства за дълга в исковия процес и да се принуждава кредиторът да поддържа в неизвестен период провизии за своите вземания, за които не е сигурно дали ще се съберат и кога.

       1.1. Действителният адрес на длъжника

Длъжникът следва да носи отговорността за това, че не е изпълнил задължението си да декларира пред съответните органи адреса, на който живее, не е обявил новия си адрес и на лицето, с което е в договорни отношения, или че не е положил усилия да вземе съобщението със заповедта от съда, след като са били поставени уведомления. Въпросът дали длъжникът живее на адреса, на който се е регистрирал и са поставени уведомления, е от компетентността на съда, който извършва връчването. При това съдът следва да се убеди кой е действителният адрес на длъжника[1], като съобрази всички данни, установени при връчването, след като за откриването на длъжника са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността.

В случаите, в които действителният адрес на длъжника по време на връчването е бил различен от този, на който са поставени уведомления, редът за защита следва да е аналогичен на този по чл. 423 ГПК – с възражение пред въззивния съд, което е симетрично на положението по чл. 303 сл. ГПК, с които също се достига до извънредна отмяна на стабилен съдебен акт. За да бъде прието възражението, в тежест именно на длъжника е да докаже, че действителният му адрес е бил друг, различен от този, на който е било поставено уведомлението по чл. 47 ГПК. По този начин се постига баланс между ефективността на производството и защитата на правата на длъжника, като се гарантира равенство на страните. Затова предлагаме в чл. 423 ГПК да се добави съответната нова хипотеза. Ако съдът констатира, че регистрираните известни адреси не се обитават от длъжника, ще дава указание на заявителя да предяви иск, а особеният представител в исковото производство ще брани правата на длъжника, който е в неизвестност, но това ще са по-скоро изключения.

Становището ни се основава изцяло на разрешението в чл. 14, § 1, б. „в“ вр. т. 2 и чл. 20 Регламент (ЕО) № 1896/2006 и на практиката на СЕС по тези въпроси[2]. Въвеждането на презумпцията за узнаване е важна гаранция за ефективността на заповедното и исковото производство, което е видно и от чл. 17, т. 3 на Резолюция на Европейския парламент от 4 юли 2017 г. с препоръки към Комисията относно общи минимални стандарти за гражданското производство в ЕС (2015/2084 (INL), Официален вестник от 19.09.2018 г.). При изменението на българския ГПК следва да се отчитат перспективите на европейското законодателство, което скоро ще изисква от националните съдилища прилагането на такава презумпция. В това отношение следва да се припомни, че спазването на принципа на равностойност изисква еднакво прилагане на национални правила към процедурите, основани на правото на ЕС, и процедурите, основани на националното право[3].

В този смисъл изрично е препоръчано от Европейската комисия при бъдещото изменение на закона да се следва уредбата в Регламент (ЕО) № 1896/2006 и на Съвета и на практиката на СЕС по тези въпроси[4], в който регламент изрично е уредена презумпция за знание при установен действителен адрес и положени добросъвестни усилия от съда за връчване там.

В това отношение следва да се припомни, че спазването на принципа на равностойност изисква еднакво прилагане на национални правила към процедурите, основани на правото на Съюза, и процедурите, основани на националното право (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2016 г., Danqua, C 429/15, EU:C:2016:789, т. 30 и решение от 20.09.2018 г. по дело C 448/17).

Трябва да добавим, че всички въвеждани с разглеждания законопроект задължения на съда служебно да контролира за нищожност на правното основание, в т.ч. и за неравноправни клаузи, в значителна степен предпазват длъжника и редуцират риска при неподаване на възражение да влезе в сила заповед за изпълнение за невъзникнали задължения. Същевременно няма пречки, когато тези задължения са погасени чрез плащане, документът за него за първи път да бъде представен пред и зачетен от съдебния изпълнител.

При възприемане на обоснования сега подход отпада необходимостта от приемане на нов чл. 423а ГПК.

Възможна редакция:

В чл. 423, ал. 1 се създава нова т. 5 в смисъл, че възражение може да се подаде „когато към датата на връчването по чл. 47, ал. 5 е пребивавал действително на адрес, различен от тези, на които са поставени уведомления“.

Разпоредбата на чл. 415, т. 2 ГПК да се редактира по следния начин:

Когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5, но само при хипотезата на чл. 47, ал. 1, изр.4 ГПК.

  1. Защита на потребителите срещу неравноправни клаузи, когато е издаден запис на заповед

2.1. По своето естество и правна природа записът на заповед и менителницата служат на търговския оборот и са абсолютни търговски сделки. Те имат съвсем различно предназначение и функция в търговския оборот. В сферата на защита на потребителите обаче тяхното използване води до засягане значително на ефективната защита на потребителя. Нещо повече, то води до нарушаване на принципа за справедлив процес, защото единствената им цел е да се заобиколят специалните императивни норми, регулиращи материалното правоотношение, което е недопустимо. В този смисъл се затруднява и съдът при изпълнение на задължението му служебно да следи за неравноправност на клаузите в потребителските договори.

Приема се, че тъй като менителничните ефекти са поначало абстрактни, кредиторът не е длъжен да сочи дали има и какво е каузалното отношение, а ако потребителят не възрази срещу заповедта за изпълнение и в исковия процес не направи възражение за наличие на кауза и не докаже връзката между менителничния ефект и договорното основание, съдът не може да извърши проверка за нищожност и неравноправност на последното. В решението си по дело C-176/17 (Profi Credit Polska S.A. срещу Mariusz Wawrzosek) СЕС обаче критикува подобен подход в заповедното производство, като го приема за несъвместим с правото на ЕС.

Съществен риск за потребителите съществува, когато записът на заповед е джиросан (прехвърлен абстрактно). В тези случаи съобразно чл. 465 ТЗ в съдебната практика се приема, че издателят на записа (длъжникът) поначало не може да прави лични/ каузални възражения по отношение на джиратаря (новия кредитор; виж реш. по дело 1091/10 г. ІІ ТО, д. 60075/16 г. І ГО ВКС). Т.е. предявеното от джиратаря заявление или пряк иск срещу потребителя не може да бъде отхвърлено поради нищожност или неравноправност на договора, а също и поради плащане на задължението, а потребителят би могъл да търси правата си срещу първоначалния кредитор (ако той съществува и разполага с имущество към този момент, и то при условие че докаже, че първоначалният кредитор се е обогатил). Джиросването се извършва с едностранно изявление, поради което заобикалянето на защитата на потребителите е изключително лесно. Същевременно за потребителя е трудно да докаже, че при придобиването джиратарят е бил недобросъвестен, т.е. е знаел за пороците на първоначалната кауза. При всички случаи се стига до разместване на доказателствената тежест във вреда изцяло на потребителя, което го лишава от потребителската защита и затруднява съда в прилагането на свръхимперативните норми на правото на ЕС в тази област, което е недопустимо. [5]

2.2. Потребителят бива информиран за цесията, посочена в предишния параграф, освен в случаите, когато първоначалният кредитор, в съгласие с цесионера, продължава да обслужва кредита по отношение на потребителя. Това затруднение е почти непреодолимо в заповедното производство, но е огромно за съда и в исковото производство до степен, че защитата на правата на потребителя, предвидена в правото на ЕС, става неефективна, което е грубо нарушение и следва да се преустанови. Понастоящем чл. 34 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) и чл. 26 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребителите (ЗКНИП) предвиждат, че „кредиторът не може да задължава потребителя да гарантира договора за кредит чрез издаване на запис на заповед или менителница“. Юридическо задължаване в равнопоставени отношения не може да има, затова изглежда идеята е, че кредиторът следва да предлага и договори без менителнични ефекти, което обаче ще намира отражение към условията по кредита (т.е. е възможно икономическо принуждаване). Според закона при частично плащане кредиторът следва да приведе ценната книга в съответствие с остатъка. Досегашните разпоредби на чл. 26 ЗКНИП и чл. 34 ЗПК са напълно неефективни и нямат реалното регулативно и възпиращо действие, което се изисква от чл. 22, параграф 3 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета, в който е предвидено, че държавите-членки освен това гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на настоящата директива, не могат да бъдат заобиколени.

Затова, за да се гарантира ефективно приложение на правото на ЕС при потребителски кредити, записът на заповед и менителницата следва изрично да се изключват от законовите допустими обезпечения в хипотезите на кредити по ЗПК и ЗКНИП. Ако се издадат запис на заповед или менителница с цел обезпечение на вземане по потребителски кредит, за същите да се посочи изрично, че са нищожни, освен в случай, че в самите запис на заповед или менителница е посочено във връзка с кой договор са издадени. В тази допустима хипотеза съдът служебно ще може да изисква доказателствата, за да осигури приложението на императивните норми на закона и да провери служебно дали има неравноправни клаузи в договора. Само така ще се постигне възпиращият ефект, изискуем от директивата за потребителския кредит от 2008 г., да не се заобикалят нейните разпоредби. В този смисъл следва да се съобразят мотивите на Решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C 176/17, EU:C:2018:711, т. 59 и 61.

Предложението ни е следното:

В чл. 34 от Закона за потребителския кредит ал. 1, 3 и 4 се изменят така:

„(1) Не е допустимо кредиторът да обезпечава своето вземане чрез запис на заповед или менителница, освен ако в тях изрично се посочи, че се издават във връзка с конкретен договор за потребителски кредит.

(3) Запис на заповед и менителница, издадени в нарушение на забраната по ал. 1, са нищожни.

(4) Кредиторът отговаря за всички вреди, причинени на потребителя при нарушаване на забраната по ал. 1.

В чл. 26 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители ал. 1 и 3 се изменят и се създават ал. 4 и 5, както следва:

(1) Не е допустимо кредиторът да обезпечава своето вземане чрез запис на заповед или менителница, освен ако в записа на заповед или менителницата изрично се посочи, че се издават във връзка с конкретен договор за кредит.

(3) Запис на заповед и менителница, издадени в нарушение на забраната по ал. 1, са нищожни.

(4) Кредиторът отговаря за всички вреди, причинени на потребителя при нарушаване на забраната по ал. 1.

(5) Кредиторът няма право да променя служебно валутата, в която е уговорен първоначално кредитът, съответно остатъкът от кредита.

  1. Защита на единственото жилище

В официално уведомително писмо за нарушение № 2018/4083, С (2019) 357 final от 24.01.2019 г. на Европейската комисия се акцентира на практиката на СЕС по дела С-415/11 Aziz,  C-34/13 Kusionova и C-169/14 Sanchez Morcillо, че опасността от загуба на жилище преди преценка за спазване на законодателството за защита на потребителите е особено проблематична в контекста на гарантираното в чл. 7 ХОПЕС право на личен живот (с. 25 от писмото). За преодоляване на тази опасност в отношенията между икономически неравнопоставени страни следва да бъде предвидена защита в рамките на изпълнителния процес, като обстоятелството, че се касае за единствено жилище на длъжника, следва да е пречка за принудително изпълнение до признаване на вземането с влязъл в сила съдебен акт. Кредиторът следва да може да предприема обезпечителни и други съпътстващи действия, но не и да осребрява имуществото. В този смисъл не се стига до засягане правата на кредиторите, тъй като в Тълкувателно решение по д. № 2/13 г. ОСГТК ВКС се посочва, че „Несеквестируемостта на непотребимите вещи е забрана за тяхното осребряване. Налагането на запор/възбрана върху тях обаче е допустимо, тъй като запорът/възбраната ги задържа в патримониума на длъжника … Допустим е и описът на непотребимите вещи…“. По този начин е постигнат нужният баланс и са охранени значимите обществени ценности в равна степен, което е в пълно съответствие с правото на ЕС.

В този смисъл трябва да се приложи и константата практика на ЕСПЧ, според която загубата на жилище е едно от най-сериозните посегателства срещу правото на неприкосновеност на жилището, и от друга страна, че всяко лице, изложено на риск да бъде жертва на такова посегателство, по принцип трябва да може да иска проверка на пропорционалността на тази мярка (вж. решения на ЕСПЧ McCann с/у Обединено кралство, № 19009/04, § 50, ЕСПЧ 2008, и Rousk с/у Швеция, № 27183/04, § 137).

Възможна редакция:

В чл. 445 ГПК се добавя ново изречение със следния текст:

„Когато изпълнението е допуснато по реда на чл. 418 ГПК по отношение на потребител, изречение първо не се прилага до влизане в сила на заповедта за изпълнение.“

  1. Ограничаване на незабавното изпълнение до първоначалната главница

Необходимо е да се намери баланс между двата варианта в законопроекта относно незабавното изпълнение, като се отчетат две важни цели и ценности. Първо следва да се отчете, че незабавното изпълнение е законовата привилегия на банките, която се извежда от особеното им място и значение в икономиката на страната (Решение № 12  от 02.12.2012 по к.д. № 4/2012 г. на КС на Р. България), и второ, следва да се отчете нуждата от ефективна защита на потребителя и възможност спорът да се реши при състезателно производство, за да се определи точно размерът на дължимото вземане (уведомително писмо за нарушение № 2018/ 4083, С (2019) 357 final от 24.01.2019 г. на Европейската комисия). Затова предлагаме балансирано разрешение съчетаващо двете ценности и отговарящо на европейското законодателство и стандарт.

Следва да се посочи, че чистата стойност на кредита е размерът само на първоначалната главница, която е усвоена от длъжника, като при това не се добавят капитализирани лихви или други такси. По отношение на главницата рядко има основателен спор относно непогасения размер. Ако има такъв проблем, то е в хипотеза на кредит в швейцарски франк или едностранно и неправомерно увеличаване на лихвата, което води до неплатежоспособност на длъжника и до фактическа невъзможност да продължи да заплаща целия размер на дължимите вноски, макар да има добросъвестно желание за това. В тези и други подобни на тях хипотези, ако относимите факти се заявят пред съда и от доказателствата следва вероятната им основателност, съдът ще може да спре незабавното изпълнение и относно главницата по реда на чл. 420 ГПК.  В този смисъл са мотивите на  т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в което е посочено, че изпълнителната сила на заповедта за незабавно изпълнение в частта за разноските отпада, ако вземането е оспорено чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК, и е образувано исково производство по реда на чл. 415, ал. 1, респ. по чл. 422 ГПК.

Възможна редакция:

В чл. 418 ал. 1 ГПК се добавя ново изречение второ:

„Когато по отношение на вземането се прилагат Законът за потребителския кредит или Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители, незабавно изпълнение се допуска само за първоначалната чиста стойност на кредита.“

  1. Делата с потребители са граждански, а не търговски

В ГПК трябва да се дефинира изрично кога е налице потребителски спор, съответно дело. Съществено е да се приеме, че такива са налице, когато една от страна по спора е потребител. Като следва да се посочи, че потребителските дела са граждански, а не търговски и се разглеждат по реда на общия исков процес. Така би се гарантирала ефективност на уредбата на ГПК след измененията от 7 август 2018 г. и ще се уеднакви противоречивата съдебна практика по въпроса кои правила се прилагат за потребителските спорове – тези за гражданските или за търговките дела. Основните противоречия са свързани с това кога решение по потребителско дело подлежи на касационно обжалване – дали когато интересът по делото е над 5 000 лв., или той следва да е над 20 000 лв., спори се и приложим ли е специалният ред за търговските спорове при дела между търговец и потребител.

За яснота следва да се отбележи, че в производството по търговски спорове (съгласно чл. 367, ал.1 ГПК) срокът за отговор на ответника е двуседмичен, тоест потребителят ответник има два пъти по-кратък срок за отговор от този в общия исков процес, което е напълно недопустимо и несъвместимо с правото на ЕС в сферата на защита на потребителя.

В момента има противоречива практика, включително на ВКС[6], което създава правна несигурност, като се стига до неравно третиране, свързано с противоречиво тълкуване на закона в идентични хипотези, което нарушение правото на справедлив процес по чл. 47 ХОПЕС и чл. 6 ЕКПЧ.[7]

  1. Заключение

Въвеждането в цялост на посочените гаранции с ясно разписани разпоредби е единственият начин уредбата на исковото, изпълнителното и заповедното производство да се приведе в пълно съответствие с правото на ЕС в сферата на защита на потребителите. Това е особено належащо и спешно да бъде извършено, доколкото срещу България има висяща процедура за нарушаване правото на ЕС в сферата на защита на потребителските права. В момента отговорът на държавата е отхвърлен от ЕК и следват нови стъпки по уточняване на нарушенията на правото на ЕС. Те касаят именно разглежданите въпроси и с предлаганите законови промени тези нарушения ще бъдат отстранени на законодателно ниво. Така българската уредба ще съответства изцяло на високите стандартите на правото на ЕС и ще осигури на българските граждани ефективно и справедливо правосъдие, гарантиращо правото на защита и на двете страни.

[1]  Понятието действителен адрес е утвърдено в правото на ЕС виж  чл. 14, § 1, б. „в“ вр. т. 2 и чл. 20 Регламент (ЕО) № 1896/2006, както  и чл. 17, т. 3 на Резолюция на Европейския парламент от 4 юли 2017 г. с препоръки към Комисията относно общи минимални стандарти за гражданското производство в ЕС (2015/2084(INL), Оф. Вестник от 19.09.2018 г.), а така също е утвърдено и в практиката на СЕС.
[2] Вж. Заключение на генералния адвокат Y. Bot по съединени дела C 119/13—C 121/13 т. 48, който приема следното: В такъв случай каква е ползата от процедурата по член 14 от Регламент № 1896/2006? Според мен от нея има сигурна полза. Тя създава презумпция, която позволява да се продължи производството и при липса на възражение европейската заповед за плащане да се обяви за подлежаща на изпълнение. Това е логично, доколкото начинът на връчване предполага, че заповедта вероятно е стигнала до адресата си. С цел ефективност тази вероятност оправдава започване на следващите етапи на производството, тъй като в значителен брой случаи презумпцията отговаря на действителността. За сметка на това в по-редкия от статистическа гледна точка случай, когато действителността е различна, връчването трябва да се счита за неизвършено. Като цяло ефективността на системата ще е гарантирана, и поотделно, личните свободи ще са запазени и диспозитива на решението по делото. Когато подобна нередовност е установена едва след като европейската заповед за плащане е била обявена за подлежаща на изпълнение, длъжникът трябва да има възможност да изтъкне тази нередовност, която, ако бъде надлежно доказана, трябва да доведе до недействителност на обявяването на тази заповед за подлежаща на изпълнение. В този смисъл е и диспозитивът на Решение на съда от 4 септември 2014 г. по съединени дела C‑119/13 и C‑120/13.
[3] Така решение от 20 октомври 2016 г., Danqua, C 429/15, EU:C:2016:789, т. 30 и Решение от 20.09.2018 г. по дело C 448/17.
[4] В Уведомително писмо Реф. № Ares (2015) 6026087- 23/12/2015 г. на Европейската комисия до България на с. 14 изрично е посочено: Освен това процедурата може да гарантира, че дори и ако съдията не разполага с налични документи в подкрепа на твърдението, той все пак може да провери въз основа на иска, само дали на пръв поглед искът изглежда основателен или изглежда основателен само за част от иска. В едно такова дело съдът би могъл да покани ищеца да приеме заповедта за плащане за стойност, която е по-ниска от цената на първоначалния иск или да отхвърли изцяло заявлението. Процедура, която е в съответствие с тези условия е Европейската заповед за плащане (Регламент на Европейския съюз № 1896/2006). Националните законодателни органи биха могли да приемат тази процедура като пример за процедура по събиране на дълговете или процедура по заповед за плащане, която отговаря на условията, установени от Съда на Европейския съюз.
[5] Виж ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА  от 23 04.2008 г., Съображение (41) Цедирането на правата на кредитора по договор за кредит не следва да води до поставяне на потребителя в по-неблагоприятно положение. Потребителят следва също така да бъде надлежно информиран, когато договорът за кредит се цедира на трета страна. Ако обаче първоначалният кредитор, в съгласие с цесионера, продължава да управлява кредита по отношение на потребителя, потребителят няма голям интерес да бъде информиран относно цесията. Ето защо в такива случаи би било прекомерно въвеждане на изискване на равнище ЕС за информиране на потребителя относно цесията. И Член 17 1.   Когато правата на кредитора съгласно договор за кредит са цедирани на трето лице, потребителят има право да предяви срещу цесионера всички възражения, с които е разполагал срещу първоначалния кредитор, включително и възражението за прихващане, когато последното е допустимо в съответната държава-членка.
[6] В смисъл, че се прилага прага над 5000 лв. са: Определение № 547 от 23.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4967/2016 г., IV г.о., ВКС, Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о. и Решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2015 г., IІІ г. о. Определение № 117 от 12.03.2018 г.  по ч.гр.д.№ 821/ 2018 г. IV г.о. ВКС.
В смисъл че се прилага прага над 20 000 лв. са: Определение № 670 от 21.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2524/2016 г., II т. о.  и Определение № 211 от 11.10.2016 г. по т. д. № 1940/2016 г., ВКС, II т. о. Определение № 214 от 11.04.2018 г. по ч. т. д. № 710/2018 г., ВКС, II т. о. и Определение № 64  от  31.01.2018 г.  по  ч.т.д. № 167 / 2018 г., ВКС, I т. о.
[7] Противоречивото отсъждане на различни състави в рамките на един и същ съд по идентични искове е в нарушение на правото на справедлив процес по чл. 6 ЕКПЧ (Raki and Others v. Serbia (no. 47460/07 и др.). Различното тълкуване на националния закон от съдилища, действащи като последна инстанция, води до правна несигурност и би намалило общественото доверие в съда, което доверие безспорно е един от основните елементи на принципа за върховенството на закона (Решение на Съда по допустимостта по дело Stefanica and Others v. Romania (no. 38155/02)).