Начало » Библиотека » Архив - документи » Към въпроса за съотношението между несеквестируемостта по чл. 213…

Към въпроса за съотношението между несеквестируемостта по чл. 213…

Към въпроса за съотношението между несеквестируемостта по чл. 213…

Към въпроса за съотношението между несеквестируемостта по чл. 213, ал. 1, т. 3 и т. 5 ДОПК

1. Общи бележки

В практиката по принудителното изпълнение често се поставя въпросът за съотношението между защитата по чл. 213, ал. 1, т. 3 и т. 5 ДОПК. Съмнение за съдържанието на диспозицията на формулираното правило поражда питането следва ли в хипотезата на наложен запор върху вземания по открита банкова сметка, освен чл. 213, ал. 1, т. 3 ДОПК, да се прилага и разпоредбата на чл. 213, ал. 1, т. 5 ДОПК, когато по откритата сметка постъпват средства с произход пенсия или трудово възнаграждение?

Действащото законодателство в Република България предвижда редица случаи на превеждане на вземания на физическите лица по декларирана от тях банкова сметка – напр. чл. 270, ал. 3 от Кодекса на труда (трудовото възнаграждение на работника или служителя), чл. 67, ал. 1 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (пенсиите и добавките към тях), чл. 40, ал. 3, изречение първо, чл. 54ж, ал. 4 от Кодекса за социално осигуряване (паричните обезщетения, изплащани по държавното обществено осигуряване, и обезщетението за безработица) и др.

Въпреки че в случая закрилната разпоредба на чл. 446, ал. 1 ГПК не е субсидиарно приложима, тъй като съществува пряка правна норма, уреждаща възникналото процесуално правоотношение (§ 2 ДР във вр. с чл. 213, ал. 1, т. 5 и т. 3 ДОПК)[1], би могло да се направи едноудачно сравнение с несеквестируемостта на вземанията по ГПК. Това е така, доколкото въпреки различията в процесуалноправната уредба, целта на правния институт на несеквестируемостта е една – да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще[2].

Съгласно общото официално тълкуване, възприето в т. 13 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., насочването на принудителното изпълнение срещу вземания за работна заплата, всякакво друго възнаграждение за труд, както и пенсия, съхранявани в платежна сметка, водена от банка, не прави постъпленията изцяло секвестируеми; секвестируема е наличността по сметката преди постъпването на последното по ред плащане, поради факта че това са спестявания на длъжника, а несеквестируемата част от последното плащане се определя съгласно изложението в съобразителната част към т. 3 от тълкувателния акт на касационната инстанция. В тази връзка наложеният запор върху сметка на длъжника в банка не обхваща несеквестируемата част от трудовото възнаграждение за съответния месец или другото възнаграждение за труд за съответния период, както и върху пенсията за съответния месец[3]. Няма правно-логическо и житейско обяснение за установяването на различен режим при принудителното осъществяване на публичните вземания, при отчитане, разбира се, на следните специфики.

2. Спецификите

Тълкуването на текста на чл. 213, ал. 1, т. 5 ДОПК води до извода, че същият регламентираабсолютно несеквестируем минимум в размер на 250 лв. Този минимум съставлява правна забрана за публичните изпълнители да насочват принудителното изпълнение върху трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, пенсията или стипендията на длъжника, когато те са в размер до 250 лв. месечно. Липсва нарочна норма, уреждаща относителна несеквестируемост на вземанията според величината на получавания доход, подобно на т. 1–4 на чл. 446, ал. 1 ГПК[4]. В този смисъл, независимо че плащанията по въпросните гражданско- и осигурителноправни вземания може да се „получават“ от длъжника по посочена от него банкова сметка, изцяло секвестируема е горницата над определения в ДОПК абсолютно несеквестируем минимум – 250 лв.

Що се касае до предвидената в чл. 213, ал. 1, т. 3 ДОПК защита, същата има за предмет спестяванията на длъжника (ср. чл. 24, т. 3 от Закона за събиране на държавните вземания (обн., ДВ, бр. 26 от 26.03.1996 г., отм.), без оглед произхода им. Абсолютно несеквестируемият минимум на средствата е съобразен единствено и само с броя на членовете на семейството, но за разлика от визираните по-горе субективни права не се отличава с месечен характер. При все че понастоящем не съществува дефиниционна разпоредба, аналогична на § 1, т. 2 ДР на Закона за събиране на държавните вземания (отм.), несъмнено е, че членове на семейството са съпрузите и техните ненавършили пълнолетие деца (арг. и от § 1 ДР на СК).

Ако последното по ред плащане по безкасов път е от кръга на посочените в чл. 213, ал. 1, т. 5 ДОПК права, то не би следвало да се ползва кумулативно и от защитата по т. 3. Подобно тълкуване би било contra fiscum и би затруднило събирането на публичните вземания, тъй като предоставя възможност на длъжника едностранно да изменя величината на несеквестируемия минимум (посредством уговорка с длъжника по вземането изпълнението да бъде осъществявано чрез заверяване на банковата му сметка – чл. 75, ал. 3 ЗЗД), доколкото в хипотезата на т. 3 последният зависи от броя на членовете в семейството. Ежемесечно постъпвалите суми преди последното по ред плащане обаче попадат в категорията „спестявания“ и са обект на процесуалната защита, предвидена т. 3. Предприемането на изпълнителни действия срещу последните е допустимо само над общия размер от несеквестируемите парични средства, определен при умножаване броя членове на семейството с абсолютно несеквестируемия минимум от 250 лв.

Бележки под линия:

[1] Така и Решение № 2770/28.12.2015 г. на АдмС – Варна по адм. д. № 2746/2015 г.; Решение от 30.06.2014 г. на АдмС – Велико Търново по адм. д. № 192/2014 г.; Решение от 21.02.2014 г. на РС – Добрич по гр. д. № 3835/2013 г.; Решение № 617/29.10.2013 г. на АдмС – Плевен по адм. д. № 910/2013 г.; Решение № 78/11.08.2014 г. на АдмС – Ловеч по адм. д. № 113/2014 г.

[2] В този смисъл формулират целта Решение № 357/11.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 100/2010 г., IV г. о.; Решение № 456/25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1294/2009 г., IV г. о.

[3] За запорите върху банкови сметки вж. Решение № 4/16.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 3129/2015 г., II т. о. //Ставру, С., Р. Неков. Предизвикай: Съдебната практика! Гражданско процесуално право: 2017. С.: Сиела, 559–565.

[4] Което, предвид възприетото и в юриспруденцията становище, повдига въпроса конституционосъобразно ли е длъжникът да бъде третиран различно – в зависимост от това кой е взискателят и какво е вземането, което подлежи на принудително удовлетворяване?

Струва ми се, че направеният в Решение № 2/30.03.2000 г. на КС по к. д. № 2/2000 г. извод, че „Очевидно конституционните (публичните) задължения на гражданите, съответно юридическите лица, не могат да бъдат поставени на една и съща основа с частните им задължения, независимо от източника, от който последните възникват“, не задоволяваобяснението на драстичните разлики между абсолютните несеквестируеми минимуми по Гражданския и Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Съобразявайки т. 3 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. и ПМС № 141 от 13.07.2017 г. за определяне на нов размер на минималната работна заплата за страната (обн., ДВ, бр. 58 от 18.07.2017 г., в сила от 1.01.2017 г..), минимумът по ГПК се равнява на 460 лв., докато този по ДОПК е250 лв. (Съгласно действащото ПМС № 320 от 20.12.2018 г. за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната последната се равнява на 560 лв. – бел. моя – Р.Н.).

Повече по въпроса за минималната работна заплата и забраната за принудително изпълнение срещу нея вж. уНеков, Р. За минималната работна заплата като императивна граница по чл. 446, ал. 1 ГПК. // Предизвикай правото! (30 декември 2012 г.).

 

 

Източник: challengingthelaw.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *