Ако на публична продан имот бъде възложен на привиден кредитор, той не става собственик, дори и да е платил нещо. Това възлагане не поражда вещнопрехвърлителен ефект, тъй като изначално „кредиторът“ дължи връщане на всичко, получено без основание, а ако то не е у него – обезщетение.Това заявиха Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд (ВКС) в ново тълкувателно решение. В него те отговориха на 6 въпроса, свързани с принудителното изпълнение (пълния текст на решението виж тук).

Първият е дали, когато имотът – обект на изпълнението, е възложен на привиден кредитор, постановлението за възлагане поражда вещнопрехвърлителен ефект. Единодушното становище на върховните съдии е, че такъв няма, като подчертават, че това се отнася и за публична продан на движими вещи, макар те да се придобиват на оригинерно основание. „Дори привидният кредитор да е платил всичко, той не придобива нищо“, заявява ВКС в решението.

Преди да стигнат до този извод върховните съдии обясняват, че за да има право на принудително изпълнение, първо трябва е налице изпълняемо право. Дали то съществува, може да бъде проверено първо при висящ изпълнителен процес. Ако се установи липсата му, производството се прекратява, а правните последици на извършените изпълнителни действия се заличават с обратна сила. Несъществуването на изпълняемото право обаче може да бъде установено и след приключване на изпълнителния процес, тъй като и длъжникът, и третото лице, предоставило обезпечение, могат да оспорят с иск съществуването на вземането.

„В никакъв случай обаче привидният кредитор не може да запази правата, придобити в материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес. Той винаги дължи да върне всичко получено, дори и в качеството на купувач от публична продан (поради своята недобросъвестност, в това качество той не може да придобие нито възложената му движима вещ на оригинерно основание, нито възложения му недвижим имот с кратка давност), тъй като то е получено без основание. Привидният кредитор дължи и обезщетение за всички причинени вреди“, заявява ВКС. И подчертава, че прехвърлянето, извършено от съдебния изпълнител в полза на привидния кредитор, е лишено от правно основание и следователно е недействително.

Един от важните въпроси по тълкувателното дело беше дали работодателят, платил заплата, въпреки наложен запор, става длъжник в изпълнителното производство. ВКС му отговори по следния начин: „Лицето, платило трудовото възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор, без да удържи сумата по запора, няма качеството на трето задължено лице, но отговаря лично пред кредитора наред с третото задължено лице“.

В решението се посочва, че кой е взискател и кой е длъжник се определя от изпълнителния лист. И извън изключенията в чл. 429 ГПК, винаги при отговорност за чужд дълг е нужен изпълнителен лист, издаден срещу отговарящия.

„Съгласно чл. 507, ал. 3 ГПК след получаването на запорното съобщение третото задължено лице има задълженията на пазач спрямо дължимите от него вещи или суми. В чл. 512, ал. 4  ГПК се урежда видът отговорност – „солидарна“ – спрямо взискателя лично, за лицето, което плати трудовото възнаграждение на длъжника, заедно с третото задължено лице“, обяснява ВКС. И подчертава, че това може да стане единствено след снабдяване с изпълнителен лист.

За разлика от работодателя, изплатил заплата, въпреки че върху нея е наложен запор, далият своя вещ или имот, за да обезпечи чужд дълг, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство, като изпълнението е насочено към заложеното или ипотекирано имущество. Това заявиха върховните съдии в отговор на трети въпрос, поставен по тълкувателното дело.

„В материалното отношение с кредитора този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг, не е длъжник, но в изпълнителния процес той трябва да е страна, защото търпи принудата. Той разполага с всички средства за защита, които законът признава на длъжника, за да се защити от процесуалнонезаконосъобразното принудително изпълнение. Той не може да бъде лишен от тях, независимо че по изпълнителното дело други способи може да се осъществяват срещу главния длъжник“, обясняват те. И изтъкват, че ако се приеме, че този, който е дал обезпечение за чужд дълг, се счита за трето лице, той би получил от закона неадекватна и недостатъчна правна защита.

В решението се посочва, че, като длъжник в процеса, той има право да участва в наддаването, при условие, че не е длъжник и по изпълняваното парично вземане. „Не може да бъде отречено правото му да избере да участва в проданта, ако счита, че цената на имуществото, с което отговаря е по-ниска от дълга, и така да се суброгира само до размера на платеното от него. Той не купува свой имот и не плаща, за да придобие своята вещ, защото се суброгира в правата на удовлетворения кредитор – всъщност той купува дълг – имотът си остава негов, защото кредиторът вече е удовлетворен“, обяснява ВКС.

В тълкувателното решение той слага край и на споровете в практиката как може да се предяви недействителността на публичната продан (по чл. 496, ал. 3 ГПК). Според ВКС това може да стане както чрез самостоятелен установителен иск, така и чрез позоваване от ищеца и възражение на ответника в други производства.

„Процесуалният закон не дава изричен отговор относно начина на предявяването на недействителността, но същевременно и не създава никакви ограничения в тази насока. При тълкуването на тази разпоредба – чл. 496, ал. 3 ГПК, следва да се държи сметка за обстоятелството, че законодателят, за да гарантира правната сигурност, е предвидил императивна забрана за определена категория лица да участват в наддаването при публичната продан. Ако поради някаква причина се стигне до нейното заобикаляне, то това опорочава проданта до степен, че същата е недействителна. Лице, което има правен интерес от позоваването на подобна недействителност, може да я релевира в рамките на всеки допустим от ГПК за целта съдебен процес и процесуален ред“, обясняват върховните съдии.

В т. 4 от тълкувателното решение, те заявяват, че иск за обявяване на недействителност на извършено от длъжника разпореждане със запорирана вещ или възбранен имот, предявен от този, в чиято полза е наложена обезпечителната мярка, ще е недопустим.

И посочват, че той е и ненужен, тъй като така или иначе разпоредителните действия на длъжника са непротивопоставими на лицето, в чиято полза са наложени запорът или възбраната. „По силата на процесуалния закон това лице може да се позове на непротивопоставимостта на наложената обезпечителна мярка, без да е необходимо да води съдебен процес за обявяването на недействителността, ако е имало качеството взискател, или качеството присъединен кредитор в изпълнителното производство. Поради тази непротивопоставимост  лицето, в чиято полза е наложен запорът или възбраната, може да осъществи принудително изпълнение върху възбранения имот или запорираната движима вещ или вземане, но за него липсва правен интерес от иск за обявяване недействителност на извършено от длъжника разпореждане“, посочва ВКС.

В последния пункт от тълкувателното решение Гражданската и Търговската колегии отговарят на въпрос, който междувременно беше разрешен от законодателя и се поставяше преди измененията в ГПК от 2017 г. Той е може ли да бъде издаден по реда на чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК обратен изпълнителен лист за разноските, събрани в изпълнителното   производство   в   полза   на    взискателя   от длъжника,   срещу   когото   е   било   допуснато   предварително изпълнение. Като ВКС отговори утвърдително. Междувременно третата алинея на разпоредбата беше изменена и придоби следната редакция: „Ако след това искът бъде отхвърлен с влязло в сила решение, изпълнението се прекратява. В този случай съдът, който е постановил решението, издава изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение, както и за събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното производство“.