Начало » Библиотека » Архив - документи » Съразмерността в принудителното изпълнение съгласно чл. 442а ГПК

Съразмерността в принудителното изпълнение съгласно чл. 442а ГПК

Съразмерността в принудителното изпълнение съгласно чл. 442а ГПК

1. Съразмерността като общ принцип 
1.1. До изменението на ГПК от 2017 г., съразмерността не беше изрично нормативно регламентирана в определена законова разпоредба. Тя имаше теоретична обосновка и намираше опора и в съдебната практика, но нямаше законов текст, който да служи като пряко основание да се изискват само такива действия на принуда, които са съразмерни.
1.2. В същото време редица разпоредби на ГПК насочваха към извода, че законосъобразни могат да бъдат само такива мерки на принуда, които отчитат особеностите на конкретното дело (страни, искане и предмет, а именно спорни материални права) и обекта, върху който се налагат.
1.2.1. За това свидетелства, например, режимът на несеквестируемостта (чл. 444-446 ГПК), който позволява защита на длъжника, за да не се превърне принудителното изпълнение срещу него в прекомерно, тъй като би било социално неоправдано длъжникът да изгуби в следствие на принудителното изпълнение всякаква опора за съществуването си.[1] Отделно, наличието единствено на несеквестируемо имущество в патримониума на длъжника ще доведе и до прекратяване на изпълнението.
1.2.2. Трайно съдебната практика по прилагането на чл. 391 ГПК въвежда изискването за адекватност на обезпечителната мярка в обезпечителния процес[2], т.е. че мярката не бива да засяга прекомерно правата на длъжника/ответника. Затова говори и изискването за постановяване на „подходяща“ мярка (чл. 397 ГПК). Подобно разбиране се приема и от доктрината[3]. Вярно е, че това е изискване в обезпечителния, а не изпълнителния процес, но то отразява принципното разбиране, че защитата на кредитора не следва да се абсолютизира.
Че интересът на кредитора не следва да се абсолютизира може да се изведе и от други разпоредби на ГПК, действащи до измененията през 2017 г. Така например, съгласно чл. 443 ГПК, длъжникът може да предложи изпълнението да бъде насочено върху друг обект или да бъде извършено само чрез някои от исканите от взискателя способи; ако съдебният изпълнител прецени, че предложеният от длъжника начин на изпълнение е в състояние да удовлетвори взискателя, той насочва изпълнението върху посочения от длъжника обект. На следващо място, в рамките на обезпечителния процес, на основание чл. 398 ГПК, съдът може да допусне по искане на длъжника замяна на обекта на обезпечението, а при даване на гаранция от страна на длъжника по оценяем в пари иск – да замени първоначалния обект с този, който е даден като гаранция по чл. 180-181 ЗЗД.
Въз основа на горното може да се направи заключението, че ГПК и преди измененията от 2017 г. познава стремежа към намирането на баланс между правата и интересите на кредитора и длъжника – защитата на интересите на кредитора, под формата на мерки на принуда, не бива да се осъществява качествено и количествено (по начин и в степен), която ще засегне в необоснован обем интересите на длъжника.
1.3. Това може да с разглежда в светлината и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КПЧОС). В чл. 1 на Протокол 1 към КПЧОС се защитава мирното ползване на притежанията. Понятието за „притежание“ съгласно тълкуването, което Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) дава в практиката си по приложение на КПЧОС, е пределно широко и би могло да обхване всякакво имущество – обект на принудително изпълнение.
Според ЕСПЧ, ограничения върху правото на собственост и ползване на собствеността се допускат при справедлив баланс между личен и обществен интерес[4]. От една страна общественият интерес изисква осигуряване на законови способи за удовлетворяване на интереса на кредитора; от друга страна е интересът на длъжника да запази имуществото си. Поначало такъв справедлив баланс не би бил налице, ако засегнатото лице трябва да понесе индивидуална и прекомерна тежест[5]. Съдът приема, че мярката трябва да бъде едновременно подходяща за достигане на желаната цел и съответстваща на тази цел.
Следователно, за да е пропорционално засягането на притежанията (собствеността), да се постигне справедлив баланс съгласно КПЧОС и чл. 1 от Протокол 1 да не бъде нарушен, една принудителна мярка трябва да е способна да осъществи целта си (в случая на принудително изпълнение – да удовлетвори кредитора) и да съответства на целта, т.е. да не е прекомерна и да не засяга благата на длъжника прекомерно.

2. Критерии за определяне на понятието съразмерност
2.1. Съгласно чл. 442а, ал. 1 ГПК, наложените от съдебния изпълнител обезпечителни мерки и предприетите изпълнителни способи трябва да са съразмерни с размера на задължението, като отчитат всички данни и обстоятелства по делото, процесуалното поведение на длъжника и възможността вземането да остане неудовлетворено. Въз основа на тази разпоредба може да се очертаят няколко критерия за определяне на съдържанието на понятието съразмерност.
2.1.1. Първият критерий, който ГПК поставя, е размерът на задължението. Това е отправна точка, тъй като размерът на задължението би могъл да предопредели доколко даден способ е обоснован или не. Така например, принудително изпълнение върху недвижим имот на длъжника за задължение, което по размер е явно несъответстващо на стойността на имота, при наличие на друго имущество, би могло да бъда несъразмерно.
2.1.2. Второ, процесуалното поведение на длъжника. Става въпрос за поведение в рамките на изпълнителния процес. Поведение, представляващо оспорване на действията на съдебния изпълнител, не следва да се има предвид – чл. 442а ГПК всъщност се отнася до това дали длъжникът доброволно изпълнява вземането, дали го оспорва, или не предприема никакви действия. В тази връзка, следва да се има предвид, че в обикновения случай на принудително изпълнение (извън, например, изпълнение, което е допуснато незабавно по силата на закона, например при чл. 418 ГПК) възможностите за оспорване на материалното право на кредитора (вече взискател), предмет на изпълнителния процес, следва да са изчерпани, а притезанието му безспорно и изпълняемо. Следователно, в такива ситуации пред длъжника има две форми на поведение – доброволното изпълнение или пасивността.
2.1.3. Трето, възможността вземането да остане неудовлетворено. Това в най-голяма степен зависи от обстоятелството дали в имуществото на длъжника има други секвестируеми обекти. Ако такива са налице, следващият въпрос е на каква стойност са. Едва в такъв случай може да се прецени дали вземането би останало неудовлетворено. Допълнителен фактор е дали вече е предприето изпълнение върху определени обекти и ако те не са били успешно продадени. Това би означавало, че кредиторът не може да се удовлетвори от тях, независимо от стойността им, поради липса на интерес към тях от трети лица.
2.1.4. Чл. 442а ГПК съдържа общата клауза: всички данни и обстоятелства по делото. Освен разгледаните по-горе, такива биха били например свързани със задължението: източникът на задължението, срокът, в който то е следвало да бъде изпълнено и е било налице неизпълнение – които насочват към извод дали длъжникът е готов да го изпълни или не; особености относно личността на длъжник – възраст, професия, имуществено състояние, здравословно състояние и др.
2.1.5. Изложеното показва, че зад определянето на съразмерността се крие комплексна преценка, която включва редица фактори с различна относителна тежест и която се извършва ad hoc по отношение на конкретната ситуация, конкретно дело и конкретни взискател, длъжник и притезание. Критериите на закона са насочващи за изграждане на рамката, в която следва да се направи преценката.

3.Процесуални въпроси
3.1. Преценката за съразмерност
3.1.1. Органът, който право преценка за съразмерност, е съдебния изпълнител. Неговата компетентност е изключителна, доколкото липсата на процесуална възможност за обжалване на действията му на основание несъразмерност показва, че ГПК не предвижда съдът да може да направи преценка за съразмерност и да го замести, включително отмени или замени преценката му. Следователно, страните в изпълнителния процес може да направят твърдения за несъразмерност на изпълнението, но единствено съдебният изпълнител преценява последното.
3.1.2. Преценката за съразмерност не се обективира като акт в хода на изпълнителния процес. Тя се обективира под формата на действията на съдебния изпълнител, който е длъжен да предприема единствено такива процесуални действия, включително на принуда, които счита за съразмерни съгласно критериите на чл. 442а ГПК.
3.1.3. Поради същите съображения няма и конкретен момент в изпълнителния процес, в който се прави такава преценка. Съдебният изпълнител съобразява съразмерността в целия ход на изпълнителния процес – от образуването на изпълнително дело по молба на взискател до приключването на изпълнителния процес.
3.1.4. Съгласно чл. 426, ал. 1 ГПК, принудителното изпълнение започва по молба на заинтересувана страна (взискател), като взискателят посочва начина на изпълнение (ал. 2). Ако обаче поисканият от взискателя начин на изпълнение не отговаря на изискванията за съразмерност? В изпълнителния процес съдебният изпълнител следва да осигури законосъобразността на процеса – той е натоварен с публични функции, a именно правозащитна функция[6], поради което функцията на съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния процес е аналогична на тази на съда в рамките на исковия процес и затова има аналогични задължения и отговорности. Задълженията му могат да се изведат от чл. 2 ГПК – дължимост на защита и съдействие за упражняване на права; чл. 441 ГПК – отговорност на съдебния изпълнител за вреди. В тази връзка следва и да се посочи, че именно съдебният изпълнител постановява спиране и прекратяване на изпълнителния процес (чл. 432-433 ГПК). Всъщност съдебния изпълнител е орган на защита и санкция в изпълнителния процес[7]. Възможността за обжалване на действията на съдебния изпълнител като гаранция за тяхната законосъобразност потвърждава извода, че те следва да са подчинени на изискването за законосъобразност, т.е. да спазват процесуалния материалния закон[8]. Това е така, защото централен субект и защитен орган за изпълнителния процес е съдебният изпълнител[9]. Именно затова, както съдът следи служебно за спазването на процесуалния закон (пример за това е и чл. 426, ал. 3 ГПК, който изисква от съдебния изпълнител да проверява искането на взискателя съгласно чл. 129 ГПК) в исковия процес, то и съдебният изпълнител следва да съобразява действията си с процесуалния закон, включително нормите на ГПК относно съразмерност. По тази причина съдебният изпълнител следва, ако счита поискания начин на изпълнение за несъразмерен, да откаже извършването на поисканите действия.
3.2. Последици от несъразмерно принудително изпълнение
3.2.1. Съгласно чл. 441, ал. 2 ГПК, принудителното изпълнение е незаконосъобразно и когато съдебният изпълнител е наложил обезпечения, които са явно несъразмерни с размера на задължението по изпълнителното дело. Това е единствената разпоредба, която обвързва отговорността на съдебния изпълнител, уредена в чл. 441 ГПК, и дължимата по чл. 442а ГПК съразмерност. На основание ал. 2 на чл. 441 ГПК може да се направят два извода.
3.2.1.1. Първо, ал. 2 се отнася единствено до обезпечителни мерки. Не става въпрос за всякакви мерки на принуда. По аргумент за противното, продажба на недвижима или движима вещ не биха попаднали в хипотезата на ал. 2, за разлика от запор или възбрана на вещта. Това тълкуване се подкрепя и от текста на разпоредбата, тъй като тя се отнася единствено до несъразмерност с размера на задължението, а чл. 442а ГПК поставя комплексни критерии за определяне на съразмерност, които не се ограничават до размер на задължението. Нещо повече ал. 2 е основание за отговорност единствено при явна несъразмерност, което насочва към количествено изражение на съотношението между размера на задължението, предмет на принудителното изпълнение, от една страна, и стойността на обекта на съответната обезпечителна мярка.
3.2.1.2. Второ, горният анализ показва, че ал. 2 има сравнително ограничено приложно поле, тъй като се отнася единствено за (а) явна несъразмерност при (б) обезпечаване на вземания в изпълнителния процес. По аргумент за противното, наличието на несъразмерност в други случаи (например когато несъразмерността не е явна; когато не се отнася до обезпечителни мерки, а способи за изпълнение и др.), не следва да отговаря на изискванията на ал. 1 на чл. 441 ГПК. Това означава, че в зависимост от обстоятелствата на конкретния случай, то несъразмерното принудително изпълнение би могло да бъде незаконосъобразно и да е основание за отговорност.
3.2.1.3. Съвкупният анализ на чл. 442а ГПК и 441, ал. 2 ГПК показва, че съдебният изпълнител носи отговорност за незаконосъобразно принудително изпълнение, представляващо несъразмерно такова, в няколко хипотези. Първо, на общо основание, когато изискванията на чл. 442а ГПК не са налице. Второ, самостоятелно основание за незаконосъобразност е наличието на явна несъразмерност между обекта на наложени в хода на изпълнителния (не обезпечителния) процес обезпечителни мерки (т.е. стойността му) и размера на притезанието, предмет на изпълнителния процес. Това е и допълнителна хипотеза на несъразмерност, като основание за отговорност, различна от общата такава по чл. 442а ГПК.
3.2.2. Отговорността се реализира като гражданска и дисциплинарна.
3.2.2.1. Тъй като гражданската отговорност за незаконосъобразно изпълнение е деликтна по своя характер, самото неизпълнение не следва да води до обезщетение, ако не се докажат конкретни вреди, причинени от несъразмерно изпълнение.
3.2.2.2. За разлика от гражданската отговорност, дисциплинарната такава не е обвързана с проявата на вреди. Така например, съгласно чл. 67 от Закона за частните съдебни изпълнители, частният съдебен изпълнител носи дисциплинарна отговорност за виновно неизпълнение на задълженията си по закона. Доколкото съразмерността на изпълнението е изискване на закона (ГПК), неизпълнението му следва да е основание и за дисциплинарна отговорност. За сравнение, чл. 441, ал. 1 ГПК препраща към чл. 45 ЗЗД (общия състав на деликта). Чл. 74 от ЗЧСИ също обвързва имуществената отговорност на съдебния изпълнител с осъществяването на вреди.

4. Изводи
Балансът между интересите на кредитора и длъжника е изискване, до което се стигаше по тълкувателен път пред измененията на ГПК от 2017 г. С измененията от 2017 г. се създава конкретна нормативна основа за това.
Преценката за съразмерност при принудителното изпълнение е сложна и комплексна, и е свързана с претегляне на различни фактори, обективирани като обстоятелства по делото, включително размера на материалното право, предмет на изпълнение, имуществото, върху което е насочено изпълнението, имущественото състояние и други особености на длъжника и др.
Несъразмерността на принудителното изпълнение е основание за отговорност на принудителното изпълнение, тъй като законът изрично изисква съразмерно изпълнение, следователно несъразмерното изпълнение е незаконосъобразно. В ал. 2 на чл. 441 ГПК е въведен и частен обособен случай на незаконосъобразно несъразмерно изпълнение.

 

Автор: Деян Драгиев, адвокат

[1] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право“, С., 2012 г., стр. 997
[2] Вж. например Определение № 318 от 27.07.2009 г.на ВКС по ч.гр.д. № 255/2009 г. ІІ г.о.; Определение №155/17.02.2014 на ВКС по гр. дело №802/2014, III г.о.; Определение №223/16.04.2014 на ВКС по гр. дело №2209/2014, I г.о.;
[3] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право“, С., 2012 г., стр. 1218-1219; С. Спасова, „Обезпечение на иска“, С., 2014 г., стр. 133-134
[4] Ünsped Paket Servisi SaN. Ve TiC. A.Ş. срещу България (жалба № 3503/08); Светите манастири срещу Гърция (жалба № 13092/87)
[5] Антонови срещу България (жалба № 20827/02); Кирилова срещу България (жалба № 42908/98) и др
[6] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право“, С., 2012 г., стр. 962
[7] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право“, С., 2012 г., стр. 32-34
[8] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право“, С., 2012 г., стр. 89
[9] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право“, С., 2012 г., стр. 44-45

Източник: gramada.org

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *