Начало » Библиотека » Архив - документи » Р Е Ш Е Н И Е № 26.11.2015 година гр.Ямбол

Р Е Ш Е Н И Е № 26.11.2015 година гр.Ямбол

Р Е Ш Е Н И Е  № 26.11.2015 година гр.Ямбол

Р Е Ш Е Н И Е № 26.11.2015 година гр. Ямбол

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, VІІ-ми граждански състав
на 04 ноември 2015 година
в публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА

секретар П.У.
прокурор Р.Лефтерова
като разгледа докладваното от съдия Росица Стоева
гражданско дело № 407 по описа за 2014 година,
за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от „Завод за каучукови уплътнители” АД с ЕИК 833067548 против Народното събрание на РБ, Агенция за следприватизационен контрол – гр.София, Апелативен съд – гр.Пловдив и Върховен касационен съд – гр.София. Иска се да бъдат осъдени ответниците солидарно да заплатят на ищеца сумата 712115 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, която сума е формирана както следва: 532900 лв. – пазарна стойност на терена и сградите, собственост на ищеца, отчуждени при публичната продан за погасяване задълженията на „ЗКУ-98” АД към държавата; 174960 лв. – заплатена от ищеца наемна цена за продадените чрез публична продан ДМА за периода от м.09.2011 г. до м.02.2014 г.; 4255 лв. – сторени разноски в производството пред ВКС, приключило с Определение от 28.06.2010 г., които суми според ищеца съставляват претърпени от него имуществени вреди, в резултат на допуснати от ответниците нарушения на норми на правото на ЕС.
Исковата си претенция ищеца основава на следните обстоятелства:
Ищцовото дружество е възникнало като еднолично търговско дружество с изцяло държавен капитал. На 11.06.1998 г. 10 570 акции, представляващи 19% от капитала на ищеца са придобити от „ЗКУ-98” АД, чрез приватизационна продажба. Останалата част от акциите на ищцовото дружество в процеса на приватизация са придобити от различни лица, като към 20.06.1008 г. основни акционери в „ЗКУ” АД са Холдинг „Загора” ООД и Холдинг „Център” АД. След сключване на приватизационния договор между българската държава и „ЗКУ-98” АД е възникнал спор относно изпълнение на задълженията на „ЗКУ-98” АД по приватизационния договор. Ищецът сочи, че спорът е решен по съдебен ред в два искови процеса по искове, предявени от АПСК срещу „ЗКУ-98” АД, които приключват с влезли в сила решения, с които „ЗКУ-98” АД е осъдено да заплати на АПСК обезщетение за неизпълнение на задължения по договора за приватизационна продажба от 11.06.1998 г. За обезпечаване вземанията на Държавата срещу „ЗКУ-98” АД по описаните съдебни решения е наложен запор върху акциите на ищцовото дружество, собственост на „ЗКУ-98” АД, представлявали първоначално 19% от капитала на ищеца, като след вписано увеличение на този капитал през 2004 г. притежаваните от „ЗКУ-98” АД акции вече съставляват 11% от тези акции.
Ищецът сочи, че през м.юли 2007 г. узнал, че на 08.02.2007 г. в Агенцията по вписванията е вписана законна ипотека върху всички недвижими имоти на дружеството. Законната ипотека е вписана по искане на АПСК. За да бъде обезпечено вземане на Държавата не спрямо ищеца „ЗКУ” АД, а срещу акционера му „ЗКУ-98” АД. Правното основание за вписване на законната ипотека са разпоредбите на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК, обн. ДВ бр.72/2006 г.
Ищецът сочи, че сезирал АССГ с жалба срещу протоколното решение на АПСК, с което е прието, че е налице право на законна ипотека върху имуществото на„ЗКУ” АД за задължението на акционера му „ЗКУ-98” АД. По жалбата е образувано адм.д.№5146/2007 г. на АССГ, по което решаващият съд постановил Определение №2045/17.12.2007 г., с което жалбата е оставена без разглеждане, а производството по делото прекратено с довод, че претенциите на „ЗКУ” АД следва да бъдат разгледани по исков път. С Определение №2957/17.03.2008 г. на ВАС по адм.д.№3164/2008 г. определението на АССГ е потвърдено.
На 22.05.2008 г. ищецът сезирал ОС – гр.Стара Загора с иск за прогласяване нищожността на законната ипотека върху цялото му имущество, вписана по искане на АПСК. По повод на исковата молба е образувано търг.д.№260/2008 г. на ОС–гр.Стара Загора, по което е постановено Решение №57/25.05.2009 г., с което предявеният иск е уважен, като е обявена за нищожна законната ипотека върху имуществото на ищеца. Срещу решението на ОС – Стара Загора е депозирана въззивна жалба от АПСК до ПАС, която е образувана във възз.търг.дело №761/2009 г. на ПАС. С Решение №269/20.10.2009 г. ПАС отменя решението на ОС – Стара Загора и отхвърля претенциите на „ЗКУ” АД. Срещу решението на ПАС е подадена касационна жалба от „ЗКУ” АД, образувана в търг.дело №78/2010 г. на ВКС. По посоченото дело е постановено Определение №520/28.06.2010 г., с което ВКС не допуска касационно обжалване, което определение на ВКС е окончателно.
На 06.04.2011 г. ищецът сезира Европейската комисия (ЕК) с жалба, в която формулира оплаквания за нарушения на чл.63 от ДФЕС в резултат от приемането и прилагането спрямо „ЗКУ” АД на разпоредбата на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК в редакцията й към 2006 г. и от предприемането на действия от АПСК за събиране вземанията на Държавата във връзка със задълженията на третото лице „ЗКУ-98” АД. Жалбата е заведена от ЕК под референтен №CHAР (2011) 01604. С Писмо от 28.05.2013 г. ЕК уведомила ищецът, че е изпратила мотивирано становище на българските власти, че §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК, въвеждаща специална привилегия на Държавата: нарушава интересите на инвеститорите от ЕС; не отговаря на изискванията за пропорционалност; е неподходяща за създаване на условия за прозрачна и икономически ефективна приватизация и равнопоставеност на инвеститорите. Според писмото на ЕК във връзка с подадената жалба, българските власти са декларирали намерение за предприемане на действия за изменение на Националния регламент, с който се засягат правата на ищеца. Конкретните мерки, предприети от Националните власти, се изразяват в иницииране на законодателни промени, като е създадена работна група за изготвяне на проект на ЗИД на ЗСПК, според който се предвижда отмяна на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК. На 19.07.2013 г. посоченият проект е обсъден и приет от Народното събрание на първо четене.
Ищецът сочи, че междувременно АПСК започва принудително събиране на задълженията на „ЗКУ-98” АД, като насочва изпълнението върху ипотекираното имущество на „ЗКУ” АД, като за целта е образувано изп.дело №3243/2006 г. на ДСИ при РС – Стара Загора, с взискател АПСК и длъжник „ЗКУ-98” АД. Принудителното изпълнение е осъществено през 2011 г. чрез публична продан на имоти и сгради на „ЗКУ” АД, предмет на ипотеката, наложена от АПСК. С 4 бр. Постановления за възлагане от 18.08.2011 г., влезли в сила на 31.08.2011 г., ДСИ възлага на третото лице – „Асорт-95” ЕООД имоти, представляващи производствена, складова и обслужваща база на ищеца, които са предмет на ипотеката.
Поради значението на отчуждените чрез описаната публична продан имоти за стопанската дейност на ищеца на 01.09.2011 г. между него и „Асорт-95” ЕООД е сключен договор за наем на имотите, като наемната цена, която „ЗКУ” АД се задължава да изплаща ежемесечно е 4860 лв., или 5832 лв. месечно с включен ДДС.
С Решение №817/10.03.2004 г. на ОС – Стара Загора по ф.д.№786/1998 г. спрямо „ЗКУ-98” АД е открито производство по ликвидация. При извършена справка в Имотния регистър на Агенцията по вписванията се установява, че „ЗКУ-98” АД не притежава недвижимо имущество.
Ищецът твърди, че налагането на ограничителна мярка и отнемането на негово имущество за задължения на трето лице към Държавата явно се конфронтира с чл.63 от ДФЕС. Сочи още, че в процеса, приключил с окончателното определение на ВКС от 28.06.2010 г. ПАС и ВКС произволно са отказали да изпълнят задължението си за отправяне на преюдициално запитване до СЕС при възникналото съмнение относно тълкуването и прилагането на чл.63 от ДФЕС, който отказ се конфронтира с изискванията на чл.267 от ДФЕС. Въз основа на изложените в ИМ факти ищецът счита, че в разглеждания случай българските власти са допуснали две групи нарушения на правото на ЕС: нарушение на чл. 63 от ДФЕС, който постановява забрана за ограничения върху движението на капитали между държавите членки на ЕС и между държавите членки и трети страни и нарушение на принципа за изключителна компетенция на СЕС да тълкува правото на ЕС, съгласно процедурата, уредена в чл. 267 от ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Конкретните нарушения на всеки от ответниците, според ищеца са както следва: НС на РБ е допуснало нарушение на чл.63 от ДФЕС, приемайки разпоредбата на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК; АПСК е допуснала нарушение на чл.63 от ДФЕС, тъй като е следвало да осигури в съответната й сфера на компетентност спазването на правото на ЕС и да откаже служебно да приложи национална норма, която нарушава нормите на приложимото право на ЕС; Пловдивският апелативен съд е допуснал нарушения на чл.63 и чл.267 от ДФЕС, тъй като е извършил недопустимо и неправилно тълкуване на материалната разпоредба на чл.63 от ДФЕС в мотивите на решението си от 20.10.2009 г., както и не е отправил преюдициално запитване до СЕС относно обхвата на цитираната норма; ВКС е допуснал нарушение на чл.267 от ДФЕС, тъй като е следвало да отправи преюдициално запитване до СЕС вместо да нарушава неговата изключителна компетентност по тълкуване правото на ЕС. От така описаните от ищеца нарушения на всеки един от ответниците, счита, че за него са произлезли вреди, за които ответниците носят отговорност.
Въз основа на изложените до тук фактически обстоятелства и правни твърдения, ищецът моли ответниците да бъдат осъдени солидарно да му заплатят претърпените от него имуществени вреди в размера, посочен в исковата молба.
С разпореждане от 17.11.2014 г. ЯОС е изпълнил задълженията си по чл.131 от ГПК. В определения от процесуалния закон едномесечен срок, писмен отговор е постъпил от всеки един от ответниците в производството.
В депозирания писмен отговор ответникът Върховен касационен съд е заявил становище за неоснователност на предявения иск, поради липса на предпоставки за ангажиране отговорността на ВКС. На самостоятелно основание са оспорени предявените претенции и по размер. Иска се отхвърляне на предявения иск.
В депозирания писмен отговор ответникът Апелативен съд гр.Пловдив е заявил становище за недопустимост по отношение на него, съответно – неоснователност на предявения иск. По допустимостта на иска твърдят, че последния е недопустим, тъй като не е налице нито една от лимитативно изброените хипотези на чл.2 ЗОДОВ, който се явява специален закон, уреждащ отговорността на правораздавателните органи. По същество на предявения иск заявяват становище за неоснователност на същия. Твърдят, че не е налице твърдяното от ищеца нарушение на правото на ЕС при постановяване на решението по т.д.№761/2009 г. по описа на ПАС, от което ищеца да е претърпял посочените в ИМ вреди, т.е. липсва причинна връзка между постановеното решение и претендираните вреди. Заявяват още, че цитираното решение не е окончателно, подлежало е на обжалване, а ищеца е упражнил правото си на жалба, като подадената касационна жалба не е допусната до касация от ВКС. Що се касае до твърдението в ИМ за нарушение на чл.267 ДФЕС, то в посочената норма е предвидена възможност (право), но не и задължение да се сезира СЕС. Нещо повече – искане за отправяне на преюдициално запитване ищеца е направил за първи път в касационното производство. Заявено е твърдение, че ПАС не е допуснал нарушение, нито на националното законодателство, нито на правото на ЕС, като са изложени подробни съображения. Иска се отхвърляне на предявения иск като неоснователен.
В депозирания писмен отговор ответникът Народно събрание на РБ е заявил становище за недопустимост на предявения иск по отношение на него с твърдение, че не е пасивно легитимирана страна, като е изложил подробни съображения в тази насока. Заявено е и твърдение, че солидарния иск против четиримата ответници е недопустим, тъй като не е налице съвместен незаконосъобразен акт, издаден от тях. Сочи се, че твърдението за нарушение на чл.63 ДФЕС от страна на НС на РБ е несъстоятелно с оглед принципа на непосредствена приложимост на правото на ЕС и върховенство на общностната норма над противоречаща й национална норма. Заявено е още, че липсва пряка причинно – следствена връзка между твърдяното от ищеца нарушение от страна на НС, състоящо се в приемането на §8 от ПР на ЗИД на ЗПСК, и претендираните вреди. Въз основа на тези и другите изложени в отговора съображения считат, че липсват предпоставки за ангажиране отговорността на НС и молят за отхвърляне на предявения иск.
В депозирания писмен отговор ответникът Агенция за приватизация и следприватизационен контрол гр.София е заявил възражение за неподведомственост на предявения против тях иск на гражданските съдилища, позовавайки се на нормата на чл.1, ал.2 ЗОДОВ. По същество на спора е заявено становище за неоснователност на предявения иск, поради неговата недоказаност, като са развити подробни съображения. Заявени са възражения против доказателствените искания на ищеца, в частност по отношение формулировката на задачите на поисканата СИЕ. Направено е оспорване на достоверността на датата на представения от ищеца договор за наем на недвижим имот, сключен между „Асорт 95” ЕООД и „ЗКУ” АД на твърдяна дата 01.09.2011 г. Иска се отхвърляне на предявения иск.
В о.с.з. по същество ищеца, чрез процесуалния си представител адв.Б., поддържа иска така, както е предявен и моли за уважаването му. Претендира и за присъждане на направените по делото разноски, съобразно представен списък на разноските по чл.80 ГПК. В поискания и предоставен от съда срок е представена писмена защита, в която са изложени допълнителни съображения по основателността на предявения иск.
В о.с.з. по същество ответниците не се явяват и не се представляват.
Участващия в производството представител на ЯОП намира предявените искове за неоснователни и недоказани. Счита, че в процеса не се е доказало ответниците със своите актове да са нарушили и то достатъчно съществено норма на правото на Европейския съюз, която да предоставя права в частност на ищеца в качеството на частноправен субект при осъщественото събиране на задължения към държавата, поради неизпълнението на процесната приватизационна сделка, развило се изцяло в рамките на Република България. Заявява, че няма данни дори и твърдения в резултат на всичко това събиране на задължения да е било ограничено трансграничното движение на капитали, касаещо ищеца. Счита за спорни въпросите доколко настоящите искове следва да се разглеждат по реда на ЗОДОВ, доколко е допустимо и основателно да се претендира и ангажира солидарна отговорност на ответниците, при положение че няма издаден от тях съвместен акт, нарушаващ норма на правото на Европейския съюз или отговорност при условията на евентуалност при липса на съотношението главен към евентуален иск. Въз основа на изложените съображения моли за отхвърляне на исковата претенция изцяло.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:
Страните по делото не спорят и съдът приема за установено, че ищеца „ЗКУ” АД е възникнало като еднолично търговско дружество с изцяло държавен капитал. На 11.06.1998 г. между Държавата и „ЗКУ-98” АД е сключен приватизационен договор за продажба на 10570 акции, представляващи 25% от капитала на „ЗКУ” АД, които са придобити от „ЗКУ-98” АД. Останалата част от акциите на дружеството в процеса на приватизация са придобити от различни лица, като към 20.06.2008 г. основни акционери в „ЗКУ” АД са Холдинг „Загора” ООД и Холдинг „Център” АД.
След сключване на приватизационния договор между българската държава и „ЗКУ-98” АД е възникнал спор относно изпълнение на задълженията на „ЗКУ-98” АД по приватизационния договор, който спор е решен по съдебен ред в две искови производства по искове, предявени от АПСК срещу „ЗКУ-98” АД, които приключват с влезли в сила решения, с които „ЗКУ-98” АД е осъдено да заплати на АПСК обезщетение за неизпълнение на задължения по договора за приватизационна продажба от 11.06.1998 г.
За обезпечаване вземанията на Държавата срещу „ЗКУ-98” АД по описаните съдебни решения е наложен запор върху 10 570 акции от капитала на „ЗКУ” АД, собственост на „ЗКУ-98” АД.
От доказателствата по делото се установява, а и липсва спор, че на 08.02.2007 г. в Агенцията по вписванията е вписана законна ипотека върху недвижими имоти, собственост на дружеството – ищец. Липсва спор и по въпроса, че описаната законна ипотека е вписана по искане на АПСК, за да бъде обезпечено вземане на Държавата не спрямо ищеца „ЗКУ” АД, а срещу акционера му „ЗКУ-98” АД. Правното основание за вписване на законната ипотека са разпоредбите на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК, обн. в ДВ бр.72/2006 г.
Така описаната законна ипотека е вписана въз основа на решение №165/02.02.2007 г. на ИС на АСК. Ищецът сезирал АССГ с жалба срещу това решение на АСК, по която е образувано адм.д.№5146/2007 г. на АССГ, по което решаващият съд е постановил Определение №2045/17.12.2007 г., с което производството по делото е прекратено, поради недопустимост на жалбата. С Определение №2957/17.03.2008 г. на ВАС по адм.д.№3164/2008 г. определението на АССГ е потвърдено.
От приетото търг.д.№260/2008 г. по описа на ОС – гр.Стара Загора се установява, че на 22.05.2008 г. ищецът сезирал ОС–гр.Стара Загора с иск за прогласяване нищожността на законната ипотека върху имущество му, вписана по искане на АСК. По делото е постановено Решение №57/25.05.2009 г., с което предявеният иск е уважен, като е обявена за нищожна законната ипотека върху имуществото на ищеца. Срещу решението на ОС – Стара Загора е депозирана въззивна жалба от АСК до ПАС, която е образувана във възз.търг.дело №761/2009 г. по описа на ПАС. По делото е постановено Решение №269/20.10.2009 г., с което ПАС отменя решението на ОС–Стара Загора и отхвърля претенциите на „ЗКУ” АД. Срещу решението на ПАС е подадена касационна жалба от „ЗКУ” АД, образувана в търг.дело №78/2010 г. на ВКС, І т.о. По посоченото дело е постановено Определение №520/28.06.2010 г., с което ВКС не допуска до касационно обжалване Решение №269/20.10.2009 г. по възз.търг.дело №761/2009 г. по описа на ПАС, което определение на ВКС е окончателно.
На 06.04.2011 г. ищецът сезира Европейската комисия (ЕК) с жалба, в която формулира оплаквания за нарушения на чл.63 от ДФЕС в резултат от приемането и прилагането спрямо „ЗКУ” АД на разпоредбата на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК в редакцията й към 2006 г. и от предприемането на действия от АСК за събиране вземанията на Държавата във връзка със задълженията на третото лице – „ЗКУ-98” АД. Жалбата е заведена от ЕК под референтен №CHAР(2011)01604. С Писмо от 28.05.2013 г. ЕК уведомила ищецът, че е изпратила мотивирано становище на българските власти, в отговор на което последните уведомили ЕК на 21.05.2013 г., че са предприели мерки за отстраняване на констатираното от ЕК несъответствие на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК с разпоредбите на ДФЕС, като за целта е създадена работна група със задача изготвяне на законопроект за изменение на ЗПСК с оглед извършване на необходимата законодателна промяна на разпоредбата на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК.
От МС на РБ бяха изискани, съответно представени: 1.Писмо №С(2012)3366 от 31.05.2012 г. по процедура за нарушение №2012/4002 по описа на ЕК, с което последната уведомила българските власти, че смята че §8 от ЗПСК представлява държавна мярка, с която се въвежда специално държавно право и се нарушава заложените в Договора свободно движение на капитали (чл.63 от ДФЕС) и свободно право на установяване (чл.49 от ДФЕС); 2. Мотивирано становище №С(2013)1550 от 21.03.2013 г. по процедура за нарушение №2012/4002 по описа на ЕК, с което ЕК, след като констатирала, че §8 от ЗПСК нарушава правилата за свободното движение на капитали и правото на свободно установяване, приканила България да предприеме необходимите мерки, за да се съобрази със становището в срок от два месеца от получаването му. В придружителното писмо на МС на РБ е отразено, че процедура за нарушение №2012/4002 по описа на ЕК е приключена на 24.09.2015 г., поради отстраняване от България на констатираното нарушение на правото на ЕС.
Конкретните мерки, предприети от Националните власти по повод процедурата за нарушение №2012/4002 по описа на ЕК, се изразяват в иницииране на законодателни промени, като е създадена работна група за изготвяне на проект на ЗИД на ЗСПК, според който се предвижда отмяна на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК. На 19.07.2013 г. посоченият проект е обсъден и приет от Народното събрание на първо четене. На съда е служебно известно, че §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК е отменен, като отмяната е обнародвана в ДВ, бр.34/2015 г.
Видно от приложеното изп.дело №3243/2006 г. на ДСИ при РС – Стара Загора междувременно АСПК започва принудително събиране на задълженията на „ЗКУ-98” АД върху ипотекираното имущество на „ЗКУ” АД. По цитираното изп.дело взискател е АСК, а длъжник – „ЗКУ-98” АД. Принудителното изпълнение е осъществено през 2011 г. чрез публична продан на имоти и сгради на „ЗКУ” АД, предмет на ипотеката, наложена от АСК. С 4 бр. Постановления за възлагане от 18.08.2011 г., влезли в сила на 31.08.2011 г., ДСИ възлага на третото лице – „Асорт-95” ЕООД имотите, които са предмет на ипотеката.
На 01.09.2011 г. между ищеца и „Асорт-95” ЕООД е сключен договор за наем на имотите, като наемната цена, която „ЗКУ” АД се задължава да плаща ежемесечно е 4860 лв.
С Решение №817/10.03.2004 г. на ОС–Стара Загора по ф.д.№786/1998 г. спрямо „ЗКУ-98” АД е открито производство по ликвидация. Според извършената справка в Имотния регистър на Агенцията по вписванията, „ЗКУ-98” АД не притежава недвижимо имущество.
Пред настоящия съд, по искане на ищеца, бяха изслушани СТЕ и ССчЕ, чиито заключения, като компетентни и неоспорени от страните се възприеха от съда.
На въпроса за справедливата пазарна стойност на процесния имот, вещото лице по СТЕ отговори, че това е сумата 532900 лв. – реализираната цена на публичната продажба по изп.дело №3243/2006 г., която цена в действителност не е пазарна стойност, а цена – достигната при принудителна продажба. Според в.л. към настоящия момент няма технически възможности за установяване на точната пазарна стойност на процесните имоти към 2011 г., а посочената от него цена е възможно най-обективната.
В.л. по ССчЕ на поставените въпроси е отговорило следното: 1. Плащанията от „ЗКУ” АД към „Асорт-95” ЕООД по сключения на 01.09.2011 г. договор за наем са осчетоводени и при двете дружества; 2. Според счетоводствата на двете дружества за периода м.09.2011 г. – м.02.2014 г. размерът на платената, съответно получена сума по посочения договор за наем е 169 128 лв., като плащането е ставало по банков път въз основа на издадени фактури.
По делото са събрани и гласни доказателства. В показанията си свидетелките К. (адм.секретар в „ЗКУ” АД) и Н. (финансов мениджър в „Асорт-95” ЕООД) заявяват, че във връзка с работата си знаят за съществуването на договор за наем на имоти от 01.09.2011 г., сключен между „Асорт-95” ЕООД, като наемодател и „ЗКУ” АД – наемател. Св.Н. сочи, че по служба и е известно, че посочения договор съществува и към момента, като всеки месец по него се извършват плащания, като тя е лицето, което извършва счетоводните операции по повод на плащанията.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявения иск е за реализиране на извъндоговорна отговорност на държава-членка на ЕС за вреди, причинени от нарушаване правото на ЕС. Иска се квалифицира по чл.4, §3, ал.2 от ДФЕС и принципите, установени в практиката на СЕС, в решения, както следва: Решение по съединени дела С-6/90 и С-9/90; Решение по дело С-224/01 и Решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93.
Разпоредбата на чл.4, §3, ал.2 от ДФЕС има следното съдържание: „Държавите – членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза.”. Тя е проявление на принципа за лоялно сътрудничество между държавите – членки с ЕС и създава общо задължение за тях. Ако държава – членка не е изпълнила задълженията си трябва да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение. Това включва и задължението за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие от това неизпълнение.
Тъй като нито Договора за ЕС (ДЕС), нито Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС) предвиждат възможност за обезщетяване на вредите, причинени от държавата при извършено от нея нарушение на правото на ЕС, такава възможност за обезвреда е изведена в практиката на Съда на ЕС (СЕС).
В Решението си по делото Francovich и др.(съединени дела С-6/90 и С-9/90) съдът (разглеждайки преюдициално запитване относно обезщетяване на вреди, причинени с нетранспониране на директива) прогласява, че извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на общностното право, е присъщ за системата на договора принцип (вж.т.35 от решението). В т.36 от мотивите на решението съдът приема, че задължението на държавите-членки да поправят такива вреди намира своето правно основание в член 5 (сега чл.4, §3) от Договора, съгласно който държавите-членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си по силата на общностното право. Сред тях е и задължението да отстранят неправомерните последици от нарушение на общностното право (вж. що се отнася до аналогичната разпоредба на член 86 от Договора за ЕО ВС, Решение от 16 декември 1960 г. по дело Humblet, 6/60, Recueil, стр. 1125).
В последващата си практика – Решение по делото Brasserie du Pecheur и Factortame (съединени дела С-46/93 и С-48/93) съдът (позовавайки се на предходната си практика по делото Francovich) допуска държавата да дължи обезщетение независимо от вида на органа, който е причинил вредата и без да има значение дали вредата е причинена с действие или бездействие (вж.т.32). В т.51 от мотивите на решението съдът приема, че правото на обезщетение е признато от общностното право при положение, че са изпълнени три условия, а именно: че нарушената норма има за предмет предоставяне на права на частно-правните субекти; че нарушението е достатъчно съществено и накрая, че съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, за което носи отговорност държавата и вредата, претърпяна от увредените лица. В т.т.55 – 57 от мотивите съдът е посочил, че решаващият критерий, за да се приеме, че дадено нарушение на общностното право е достатъчно съществено, е този на явно и значително неспазване от държава членка, както и от общностна институция на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка. В това отношение сред елементите, които компетентната юрисдикция може да вземе предвид, следва да се посочат степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните органи, умисълът или непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. При всички положения едно нарушение на общностното право е явно съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение.
В решението по делото Kobler (дело С-224/01) съдът изрично допуска възможността подлежащите на обезщетяване вреди да бъдат причинени от национална юрисдикция, която правораздава като последна инстанция.
В контекста на изложената до тук практика на СЕС следва извод, че за да бъде ангажирана отговорността на Държавата в лицето на ответниците, в тежест на ищеца е да докаже наличието на следните предпоставки: 1. наличие на нарушена норма на правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти; 2. че нарушението е достатъчно съществено; 3. пряка причинно-следствена връзка между нарушението и причинените вреди.
По въпроса относно приложимия процесуален ред за разглеждане на предявения иск, с оглед разпоредбата на чл.278, ал.3 ГПК настоящия съдебен състав се съобрази с постановеното от БАС в Определение №188/15.06.2015 г., по ч.гр.д.№141/2015 г. по описа на БАС и прие, че производството по делото следва да протече по процесуалния ред на ЗОДОВ. Въз основа на мотивите на БАС в цитираното определение, се прие, че процесуалният способ на ЗОДОВ досежно реализиране на материалноправната възможност държавата да носи обективна отговорност за вреди, причинени от нарушаване правото на ЕС, се използва от ищеца, доколкото правото на ЕС не съдържа процесуални правила за защита на субективните материални права, произтичащи от него самото. Споделиха се доводите на ищеца, че това е израз на принципите на ефективност и на еквивалентност, основани на принципа на лоялното сътрудничество, на които трябват да отговарят условията, установени от националното право, а именно, че тези условия не могат да бъдат по-малко благоприятни от тези, прилагащи се за подобни вътрешни искове (принцип на еквивалентността) и че не могат да бъдат формулирани по начин, който да прави невъзможно или изключително трудно получаването на обезщетение (принцип на ефективността). Пак с оглед задължителните указания на БАС в горе-цитираното определение, не следва да се обсъжда възражението на ответника АПСК за неподведомственост на предявения против тях иск на гражданските съдилища.
Предявеният иск се прецени за допустим.
Разгледан по същество искът е частично основателен. При преценка по същество и изследване наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на Държавата в лицето на ответниците, настоящия съд намери следното:
Относно наличието на нарушена норма на правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти:
Преценката на националния съд относно наличието на посочената предпоставка е в зависимост от съдържанието на съответната общностна норма – ако от нея с достатъчна точност могат да бъдат изведени субективни права, тази предпоставка ще бъде налице, като без значение е дали нормата има директен ефект или не. Следва да бъде посочено и че при преценката си националния съд е обвързан с тълкуването на нормата, извършено от СЕС с предходни съдебни решения, т.е. дали една общностна норма предоставя права на частноправни субекти е въпрос на общностното право и националните органи са обвързани с позицията на СЕС по този въпрос.
Според твърденията на ищеца, с налагането на ограничителна мярка и отнемането на имуществото му за задължения на трето лице към държавата, е нарушена нормата на чл.63 от ДФЕС, която гласи: „1. В рамките на разпоредбите на настоящата глава, всички ограничения върху движението на капитали между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни се забраняват; 2. В рамките на разпоредбите на настоящата глава всички ограничения върху плащанията между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни се забраняват.” Според практиката на СЕС цитираната общностна норма е с директен ефект и безспорно предоставя права на частноправните субекти.
От събраните по делото доказателства, в частност представените писма на ЕК до българските власти и мотивираното становище на ЕК до България в съответствие с чл.258 от ДФЕС (л.235 и сл. от делото), се установява наличие на открита процедура за нарушение №2012/4002 по описа на ЕК. В становището си ЕК е посочила, че съгласно практиката на Съда на ЕС чл.63 от ДФЕС забранява приемането на държавни мерки, с които се въвеждат ограничения за движението на капитали между държавите – членки (вж. съединени дела С-283/04 и С-283/04, Комисия/Нидерландия). Мерките, забранени от чл.63 от ДФЕС включват тези, които имат възпиращо въздействие върху инвеститорите, но също така е вероятно да разубедят неместни лица да извършат инвестиция в държава – членка или да разубедят гражданите на тази държава – членка да направят същото в други държави – членки на ЕС (вж. дело С-513/03). В тази връзка ЕК уведомила българските власти, че смята че §8 от ЗПСК представлява държавна мярка, с която се въвежда специално държавно право и се нарушава заложените в Договора свободно движение на капитали (чл.63 от ДФЕС) и свободно право на установяване (чл.49 от ДФЕС), както и приканила България да предприеме необходимите мерки, за да се съобрази със становището в срок от два месеца от получаването.
Установен по делото факт (а и не е спорен между страните) е и че във връзка с откритата процедура за нарушение №2012/4002 по описа на ЕК и тъй като представените от българската страна аргументи в защита на действащия §8 от ЗПСК не са приети за основателни, в Народното събрание е внесен проект на Закон за изменение на ЗПСК, предвиждащ отмяна на §8 от ЗПСК. В мотивите към законопроекта като основен аргумент за отмяна на посочената норма е изразеното в становището на ЕК по цитираната процедура за нарушение. Установено е още, че процедура за нарушение №2012/4002 по описа на ЕК е приключена на 24.09.2015 г., поради отстраняване от България на констатираното нарушение на правото на ЕС, в частност – отмяна на § 8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК, като отмяната е обнародвана в ДВ, бр.34/12.05.2015 г.
Въз основа на горното се наложи извод за наличие на първото условие за основателност на предявения иск

Относно втората предпоставка – нарушението да е достатъчно съществено:
Както бе посочено по-горе в изложението, в Решение по делото Brasserie du Pecheur и Factortame (съединени дела С-46/93 и С-48/93) СЕС е посочил, че нарушението трябва да има „достатъчно съществен” характер. В т.55 е прието, че решаващият критерий, за да се приеме, че дадено нарушение на общностното право е достатъчно съществено, е този на явно и значително неспазване от държава членка, както и от общностна институция на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка. Съдът приема в т.56, че елементите, които компетентната юрисдикция може да вземе предвид, следва да се посочат степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните органи, умисълът или непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. Според СЕС при всички положения едно нарушение на общностното право е явно съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение (вж. т.57 от решението).
В делото Kobler (дело С-224/01) се казва, че нарушението трябва да „явно”. В решението си по делото Dillenkofer (съединени дела С-178/94, С-179/94, С-188/94, С-189/94 и С-190/94) съдът, приемайки че нетранспонирането на директива, която предоставя права на частноправните субекти, винаги съставлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, подчертава, че условията за ангажиране отговорността на държавата са идентични при всеки вид неизпълнение. Показателен пример е и решението на СЕС по делото Fub (дело С-429/09), според което нарушението на правото на ЕС се приема за достатъчно съществено, когато действията на държавата не са съобразени с трайната практика на СЕС в съответната област (вж. т.52 от решението).
В контекста на посочената задължителна практика за настоящия съд се наложи извод, че нарушенията, извършени от ответниците отговарят на изискването да са „достатъчно съществени”.
От събраните по делото доказателства, в частност представените писма на ЕК до българските власти и мотивираното становище на ЕК до България в съответствие с чл.258 от ДФЕС (л.235 и сл. от делото), се установява наличие на открита процедура за нарушение №2012/4002 по описа на ЕК, по повод на която ЕК е уведомила българските власти, че смята че §8 от ЗПСК представлява държавна мярка, с която се въвежда специално държавно право и се нарушава заложените в Договора свободно движение на капитали (чл.63 от ДФЕС) и свободно право на установяване (чл.49 от ДФЕС). При това положение с приемането на разпоредбата на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК и непредприемането на незабавни мерки за отмяната й, съответно привеждане на законодателството в съответствие с изискванията на общностното право, НС на РБ е допуснало нарушение на правото на ЕС, което е „достатъчно съществено”. Аргумент в подкрепа на този извод е и че именно откритата против държавата процедура за нарушение №2012/4002 по описа на ЕК, е послужила като мотив и основание, в резултат на което § 8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК е отменен, а процедурата е закрита.
Ответника АПСК, въз основа на разпоредбата на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК, е поискала вписване на законна ипотека върху цялото имущество на ищцовото дружество за обезпечаване на задължения на трето лице и в последствие е предприела принудително изпълнение, в резултат на което и след проведена публична продан това имущество е било продадено, като по този начин ищеца е бил лишен от възможността да го ползва. С тези си действия АПСК е допуснала нарушението на правото на ЕС, което се изразява в това, че след като е следвало да осигури в съответната й сфера на компетентност спазване правото на ЕС, е допуснала приложение на национална норма, която му противоречи. Описаните действия АПСК е извършила, независимо от образуваното по искова молба на ищеца производство за прогласяване нищожност на ипотеката, в което ищецът се е позовал на практиката на СЕС по приложението и тълкуването на чл.63 от ДФЕС. При изложените съображения се прие, че действията на АПСК съставляват нарушение на правото на ЕС, което е „достатъчно съществено”.
Както вече бе посочено, в решението си по делото Kobler СЕС изрично допуска възможността подлежащите на обезщетяване вреди да бъдат причинени от национална юрисдикция, която правораздава като последна инстанция. Според СЕС установените в решението по делото Brasserie du Pecheur и Factortame елементи от фактическия състав на извъндоговорната отговорност са приложими и в случаите на вреди, причинени от национална юрисдикция, която разглежда делото като последна инстанция. Отговорност обаче ще възникне само когато съдът е извършил явно нарушение на общностното право. Съдът, както е известно се произнася по правен спор, като тълкува и прилага разпоредбите на вътрешното право и като прилага общностното право, така както е тълкувано от СЕС. При осъществяване на тази дейност той не разполага с дискреционни правомощия. Ако установи противоречие между общностна и национална норма, той няма свободата да избере коя от тях да приложи, а по силата на принципа на върховенство на общностното право е длъжен да приложи общностната норма. Освен това, според императивната норма на чл.267 ДФЕС, националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, когато е сезирана със спор, разрешаването на който налага тълкуване на норми от общностното право, е длъжна да отправи преюдициално запитване до СЕС.
В конкретиката на процесния случай, ответните съдилища – АСП и ВКС, при разглеждане на правния спор относно претенцията на ищеца за прогласяване нищожност на вписаната от АПСК въз основа на разпоредбата на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК законна ипотека върху цялото му имущество за обезпечаване на задължения на трето лице са допуснали нарушение, изразяващо се в неприлагане на чл.63 от ДФЕС – общностна норма с директен ефект. Така установеното нарушение се приема за съществено и явно квалифицирано, с оглед установеното противоречие с трайно установената практика на СЕС.
По отношение на ответника ВКС следва да бъде споделен довода на ищеца, че този съд, разглеждайки делото като последна инстанция, е допуснал нарушение и на императивната норма на чл.267 ДФЕС, като е отказал отправяне на преюдициално запитване. Цитираната норма от общностното право е изцяло имплементирана в ГПК. Така съгласно чл.628 ГПК когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности. В чл.629, ал.3 ГПК е предвидено, че съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските общности или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение.
При това положение настоящия съд прие, че като не е приложил правото на ЕС, а при съмнение в яснотата му не е отправил преюдициално запитване, ВКС е допуснал нарушение, което се прие за се приема за съществено и явно квалифицирано.
В контекста на изложеното, съобразявайки установените от СЕС критерии и намирайки за основателен подържания от Пловдивски апелативен съд довод в рамките на производството, настоящия съд намира, че тъй като този съд не е правораздавал като последна инстанция, то не може да бъде ангажирана и отговорността му по този ред. За да възприеме този извод, настоящия съд съобрази обстоятелството, че постановеното от ПАС съдебно решение не е окончателен съдебен акт, а съобразно разпоредбите на процесуалния закон е подлежало на обжалване – възможност, от която ищецът се е възползвал.

Относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и причинените вреди:
За да възникне извъндоговорната отговорност на държавата страната, която претендира обезщетение трябва да докаже причинната връзка между нарушението и претърпените вреди. Единствената насока, която СЕС дава в тази връзка е изискването причинната връзка да бъде „пряка”. Предвид становището на Съда, че отговорността на държавата се урежда от същите принципи, които уреждат отговорността на Общността, то би могло да бъде използвано и установеното понятие за причинността по чл.340, ал.2 ДФЕС, където е посочено, че в случай на извъндоговорна отговорност, Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите-членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители, при изпълнението на техните задължения. Извън това и доколкото Съда установява минимални стандарти, националния съд е свободен да прилага правилата относно причинно-следствената връзка, предвидени във вътрешното законодателство, като и в този случай обаче той е обвързан от принципа на ефективността и е длъжен да не прилага националните норми относно причинността, ако те препятстват предоставянето на ефикасна защита.
И съобразно разпоредбите на националното право причинната връзка не се предполага, а следва да бъде доказана, като наличието на причинна връзка означава, че вредите трябва да са пряка и непосредствена последица от увреждането. Ако увреждането е причинено от мнозина и не може да се установи степента на допринасяне на всеки поотделно, съществува законова презумпция, че всички еднакво са допринесли за вредоносния резултат, поради което отговарят солидарно (чл.53 ЗЗД, приложима съгласно препращащата норма на §1 от ЗР на ЗОДОВ).
В светлината на изложените разсъждения, отнесени към конкретния случай, може да бъде направен извод за наличие на причинна връзка между нарушенията, допуснати от ответниците НС на РБ, АПСК и ВКС и причинената на ищеца имуществена вреда. Доколкото не може да се установи степента на допринасяне на всеки поотделно и в съответствие с чл.53 ЗЗД, същите следва да отговарят солидарно.

Относно размера на причинената вреда:
По отношение на правото на обезщетение на имуществени вреди в постоянната практика на СЕС се приема, че по силата на предвидения в член 4, параграф 3 ДФЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза. Приложимите процесуални правила се определят във вътрешния правен ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия на държавите членки, при условие все пак да не са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи аналогични вътрешноправни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективността). В този смисъл в рамките на националната правна уредба на отговорността, държавата членка е длъжна да поправи последиците от причинените вреди, при условие че установените от националните законодателства изисквания за поправяне на вреди гарантират спазването на посочените принципи на равностойност и на ефективност (вж. Решение от 5 март 1996 г. по дело Brasserie du pêcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, т.67).
В настоящото производство ищецът претендира вреди в общ размер на 712115 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, която сума е формирана както следва: 532900 лв. – пазарна стойност на терена и сградите, собственост на ищеца, отчуждени при публичната продан за погасяване задълженията към държавата на трето лице – „ЗКУ-98” АД; 174960 лв. – заплатена от ищеца наемна цена за продадените чрез публична продан ДМА за периода от м.09.2011 г. до м.02.2014 г.; 4255 лв. – сторени разноски в производството пред ВКС, приключило с Определение от 28.06.2010 г., които суми според ищеца съставляват претърпени от него имуществени вреди, в резултат на допуснати от ответниците нарушения на норми на правото на ЕС.
Така заявената претенция следва да бъде уважена за следните суми: 532900 лв. – пазарна стойност на терена и сградите, собственост на ищеца, отчуждени при публичната продан за погасяване задълженията към държавата на трето лице – „ЗКУ-98” АД и 169128 лв. – заплатен от ищеца наем за продадените чрез публична продан ДМА за претендирания период от м.09.2011 г. до м.02.2014 г. или общо за сума в размер на 702028 лв. Така посочените суми в описаните размери са установени от заключенията на изслушаните, неоспорени от страните и приети от съда СТЕ и ССчЕ.
В останалата част – за горницата над 169128 лв. до претендираната сума от 174960 лв. – заплатен наем за продадените чрез публична продан ДМА за претендирания период от м.09.2011 г. до м.02.2014 г. претенцията следва да бъде отхвърлена. Неоснователна е и следва да бъде отхвърлена и претенцията за сумата 4255 лв. – сторени разноски в производството пред ВКС, приключило с Определение от 28.06.2010 г. Тази сума настоящия съд приема, че не е вреда, съставляваща пряка и непосредствена последица от допуснатите от ответниците нарушения. Освен това, съобразно разпоредбите на процесуалния закон, възмездяването на съдебни разноски става в производството, в което са направени.
Въз основа на всички изложени до тук съображения предявения в производството иск следва да бъде уважен до размер на сумата 702028 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, която сума е формирана както следва: 532900 лв. – пазарна стойност на терена и сградите, собственост на ищеца, отчуждени при публичната продан за погасяване задълженията към държавата на трето лице – „ЗКУ-98” АД и 169128 лв. – заплатен от ищеца наем за продадените чрез публична продан ДМА за претендирания период от м.09.2011 г. до м.02.2014 г. Тази сума следва да бъдат осъдени ответниците НС на РБ, АПСК и ВКС да заплатят солидарно на ищеца. Искът по отношение на ответника Апелативен съд – Пловдив следва да бъде отхвърлен, тъй като както вече се посочи този съд не е правораздавал като последна инстанция и в тази връзка не може да бъде ангажирана и отговорността му по този ред.
При този изход на спора и на осн. чл.78, ал.1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски, съразмерно с уважената част от иска му. Видно от доказателствата, ищеца е направил в производството следните разноски: 28484,60 лв. – ДТ, 17331,36 лв. – заплатено адв.възнаграждение и 1100 лв. – възнаграждение за вещи лица или общо сума за разноски – 46927,46 лв. лв. От посочената сума, съразмерно с уважената част от иска му, на ищеца следва да се присъди сума в размер на 46262,74 лв.
Въз основа на изложеното до тук, ЯОС

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Народното събрание на Република България – гр.София, пл.”Народно събрание” №2, Агенция за приватизация и следприватизационен контрол – гр.София, ул.”Врабча” №23 и Върховен касационен съд – гр.София, бул.”Витоша” №2 да заплатят солидарно, на основание чл.4, §3, ал.2 от ДФЕС и принципите, установени в практиката на Съда на ЕС, в решения, както следва: Решение по съединени дела С-6/90 и С-9/90; Решение по дело С-224/01 и Решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93 на „Завод за каучукови уплътнители” АД с ЕИК 833067548 със седалище и адрес на управление: област Стара Загора, с.Горно Ботево сумата 702028 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на исковата молба – 21.05.2014 г. до окончателното изплащане, която сума е формирана както следва: 532900 лв. – пазарна стойност на терена и сградите, собственост на ищеца, отчуждени при публичната продан за погасяване задълженията към държавата на трето лице – „ЗКУ-98” АД и 169128 лв. – заплатен от ищеца наем за продадените чрез публична продан ДМА за претендирания период от м.09.2011 г. до м.02.2014 г., като искът за горницата над 702028 лв. до предявения размер от 712115 лв., като неоснователен – ОТХВЪРЛЯ.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Завод за каучукови уплътнители” АД да бъде осъден, на основание чл.4, §3, ал.2 от ДФЕС, Апелативен съд гр.Пловдив, бул.”6-ти септември” №167 да заплати сумата 712115 лв. солидарно с ответниците Народното събрание на Република България – гр.София, , Агенция за приватизация и следприватизационен контрол – гр.София и Върховен касационен съд – гр.София.

ОСЪЖДА Народното събрание на Република България – гр.София, , Агенция за приватизация и следприватизационен контрол – гр.София и Върховен касационен съд – гр.София да заплатят на „Завод за каучукови уплътнители” АД сумата 46262,74 лв., представляваща сторени в настоящото производство разноски, съразмерно с уважената част от иска.

Решението подлежи на обжалване пред АС гр.Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


Още новини

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *